автор: daro

Върховете, клоните си кастрят.
И не страдат – Боже мой!
Най-крехките слова ми всеотдават
в подножие на вятърен прибой.
С каква пасивност изравнена е водата –
океан с непораснала вълна… в застой.
Разтърсва се от спазъм на Вселена.
На обръчи се разширява светолей,

когато съм постигнат бряг –
безлик, с душа на свят.

И след раздялата със съзидател
ще бъда съсътворител на нещата,
веществените окончания оставил.
С полъха ще ги възниквам смели,
когато от високото се спусне благослов –
листо от великанските им устни.
Върховете, клоните си кастрят
с родословната секира. И не падат.

Сърцевината, жизненото стопля
на невидимия инфинитив.