Човекът ли? Това не е въпрос,
а чисто съзерцателна дилема.
Прокаран между полюсите мост.
Безвремие в пашкула си от време.
Облегнат на психичния контраст
от нееднопосочните си нужди,
човекът гузно спи дълбоко в нас
и още по-дълбоко се пробужда.
Протяга се, за да разграничи
въобразено от недоловимо
и не признава своите очи,
а само подозира, че ги има.
Опора е на всеки земетръс,
привидно несмутим и безразличен;
достига до върховния си ръст
единствено когато коленичи.
И само суетата му расте,
когато е тържествено изправен...
Човекът ли?! Човекът е свещен,
но всяка стъпка го опровергава.