автор: ankakarte4arka

Той минава край нас всеки ден,
По някакъв негов постоянен маршрут:
Като призрак - окъсан и тъй отегчен,
Като истина, внушаваща смут.

Минава край нас - странна сянка от плът,
Събира от чужди трапези обелки
И тревожи летаргичния сън,
На хората, сврени в уютни панелки.

Прегърбен, брадясал, с прояден балтон,
А до него пале проскубано тича.
От казана изравя изхвърлен кашон,
Празни шишета, недоядена пица.

На бордюра циментов старецът сяда,
От торбата изважда къшей корав -
Със своето куче разделя обяда
И го гали с протъркан ръкав.

Псето (негов единствен другар),
Прогонено от някой имотен стопанин,
Намерило дом при бездомен клошар,
Ближе черните му, измръзнали длани.

Бездомникът тръгва отново - и в жега и в мраз.
По петите му - кучето бяло.
Той милостиня не проси от нас -
Нима се крие под дрипите чест оцеляла?

Уж равнодушно подминавам го аз,
А искам след него да викна:
"Кой си безпризорнико стар, беловлас?
Участ такава как те настигна?

Безчувствен роднина ли без жал те изпъди
Или алчен мошеник дома ти отне?
Твойто присъствие произнася присъда -
Тревожи съня ни, очите боде!

Кажи ми, клошарю, кажи ми,
Бил ли си някога силен и млад?
Запретнал ръкави, орал ли си ниви,
Или с пот си съграждал големия град?"...

...Искам след него да викна...
Но уж равнодушно подминавам го аз.
Участ такава защо го настигна -
В човешката глутница - човек-единак?

Той минава край нас всеки ден
По някакъв негов странен маршрут.
Като призрак - окъсан и тъй отегчен,
Може би тръгнал към своя последен приют?!