автор: hellcat

В този сводест чертог е студено
и вали от таваните прашна тъма.
Само в ъгъла с хрип, участено,
скърца с панти ръждиви олтарна врата.

И с артрит в осемте си колена,
сънен паяк разпъва се, сам и суров.
Ветровете устройват арена
на заблуди, безверие, грях и любов.

Всъщност, храмът, венчаещ любови
с благослов, до живот, предразсъдък е стар —
любовта чрез оброк е окови,
всеки огън пък стихва бездушен — до жар.

Искам храм, но под седем небета.
И луната с вечерна премяна и шал,
сто звезди, вместо свещи да светят,
а небесният свод — в стъклопис на Шагал

Да прострелям душата ти с думи,
с бесен пулс, две целувки и котешки зъб —
Ще зарасне следата куршумна,
но вовек ще остане неравния ръб —

този белег към теб ще ме връща...
А душата ти, драсната в преден живот,
ще даря и със челяд, и с къща,
и ще стана за теб и агнец, и Кивот.

И без пръстен и клетви докрая,
всеки следващ живот ще съм твоят Содом.
Аз съм вирус. Боля. До безкрая.
Ти — белязан! Прогноза — Стокхолмски синдром!