автор: Milvushina

Продължение от Мечтата на Оног (18)

Щом небето просветля на сутринта Валора се приготви за срещата с Гаргасон. Искаше той да я познае отдалече и да види, че проклятието му не е сломило духа й. Тя грижливо среса дългата си до кръста коса и я прибра назад с красива диадема изработена от Оног. Облече се в нова зелена копринена рокля, която чудесно подчертаваше цвета на очите ѝ. Пристегна талията си с коланче, а устните си намаза с вино от диви рози, за да ги направи меки и червени. Щеше да се появи пред магьосника в целия си блясък.

Свит на кълбо до огъня, Оног се преструваше, че спи, но тайно наблюдаваше приготовленията. Валора облече пътническото си наметало и коленичи до него. Раздруса рамото му с ръка, а полуоркът отвори очи.
- Време е – каза Валора.
Оног се надигна и хвана ръцете ѝ в своите.
- Изглеждаш чудесно.
Алени петна избиха по бузите на алхимичката. Тя се усмихна свенливо.
- Не докосвай Гаргасон за нищо на света – посъветва я Оног. – Настоявай той пръв да изпълни своята част от договорката. Аз ще бъда тук и ще те чакам. – Той вдигна очи и погледите им се срещнаха. –Слънцето изгрява. По-добре върви.
Оног целуна Валора по челото, а тя му махна за довиждане и го остави сам. Полуоркът на мига се залепи за телескопа и проследи пътя ѝ до мястото на срещата. Не след дълго вратата на кулата се открехна и едно ниско същество в черно излезе от нея. Оног увеличи образа колкото му позволяваше телескопа и се втренчи невярващо в него. Гаргасон приличаше повече на съживена мумия, отколкото на човек. Лицето му с цвят на восъчна свещ бе така набръчкано, сякаш бе стоял с дни под вода. За сметка на това огромният му, месест нос му придаваше смехотворен вид. Плешивото му теме лъщеше на изгряващото слънце, а остатъка от неестествено черната му коса бе стегната в конска опашка на тила. Гаргасон носеше тъмна магическа роба, която, ако се съдеше по мазните петна, не бе виждала пране от месеци. Оног настръхна при мисълта, че неговата Валора трябва да се срещне с него очи в очи.
С нарастващото безспокойство младшият магьосник проследи стъпките на Гаргасон до мястото, където алхимичката го чакаше. От разстоянието той не можеше да чуе разговора им, а не смееше да рискува да си помогне с магия, за да не го усетят. Оног насочи цялото си внимание към двете фигури на телескопа. Валора бе отметнала качулката си и разговаряше оживено с противния старик. Тя размаха пръст пред очите му, а той се ухили мазно в отговор. Те си размениха още няколко реплики, а след това Валора извади от пазвата си заклинателната палка. Тя я хвана в средата между палеца и показалеца на двете си ръце и я поднесе напред към Гаргасон. Той я докосна в краищата и двамата казаха нещо заедно. След това алхимичката прибра обратно червената пръчица и последва магьосника в кулата му. Оног видя вратата да се затваря зад гърба й и потръпна от лошо предчувствие.

***
Валора се загърна по-плътно в плаща си, въпреки че в кулата бе горещо и много влажно. Едва се сдържаше да не побегне назад, но си повтаряше, че няма да достави такова удоволствие на Гаргасон. Беше влязла с високо вдигната глава и така и щеше да си тръгне.
Кулата на Гаргасон й се стори много по-мрачна и потискаща от първия ден, в който бе стъпила в нея. Тя си спомни как бе дошла съвсем сама по време на адска буря и бе почукала на портата с черепа със светещите очи. Млада беше тогава и самонадеяна, но сега бе различно. Вече познаваше коварството на Гаргасон. Един ден той щеше да си плати за всичко, което й бе причинил, но първо трябваше да се освободи от проклятието.
- Заповядай, гълъбице моя – потри ръце Гаргасон. – Затъжи ли се за дома?
- Стига си ми губил времето – отговори студено Валора. – Млъквай и ме води в лабораторията.
- За къде си се разбързала, любима? С твоя чуден еликсир вечността е наша.
- Еликсир, който няма да получиш, ако час по-скоро не свалиш проклятието от мен.
- Добре, добре – махна той небрежно. – Щом това е твоето желание, гълъбице, съблечи се.
- Какво?!

СЛЕДВА
_____________
Продължението може да намерите в предстоящото книжно издание.