автор: LeoBedrosian

Цената на патроните е скочила до небето. Остави, че ги няма никакви, нито на черния, нито на сивия пазар ама стигнаха до петнадесет лева за бройка. Ето как живота, или поне неговото отнемане придоби някаква стойност.

Любомир погледна барабана на своя „Браунинг“ по навик. Много добре знаеше, че вътре се мъдри един, единствен патрон. Не го пази за себе си. Не е песимист.
Но е твърдо решен да продаде живота си поне срещу един чужд. Ако се наложи. Откакто преди три години се провали последния опит за въдворяване на някакъв ред в България живота поевтиня стократно. Институциите замлъкнаха като прегракнал петел на преклонна възраст. Политиците, които се спасиха от Последния Голям Линч се добраха до някой анонимен тропичен плаж и забравиха изведнъж род и родина. Онези, които нямаха тая възможност, всъщност по-голямата част от населението се въоръжиха, кой както и колкото може. България заприлича на глупавите филми за Дивия Запад. С тая разлика, че беше на изток и повечето хора наивно и без претенции губеха имотите, храната и живота си.

Любомир не беше от тях. Не искаше да тлее и гладува, докато припадне на някоя унила уличка от глад. Бе решил да бъде хищник, а не жертва. Акула сред пасаж сафрид. Гладен вълк сред стадо бели овчици. Проблема му бяха патроните. Откакто се сформира кафявата Милиция за Вътрешен Ред и Сигурност стана особено трудно да се снабдява с четиридесет и осми калибър за своя лъскав Браунинг. Всички доставки отиваха за МВРС, които бяха и най-големите бандити в държавата. Появата на кафявите им униформи е сигурен белег, че или трябва да бягаш бързо, или да стреляш точно. Третата алтернатива привличаше стадата белоглави лешояди – единствения вид, който просперира.

Любомир има още едно предимство. Тайно предимство. Имаше редкия шанс гаджето му да шие кафявите униформи на самозваната милиция, а той е много добър в електрониката. Миниатюрното устройство с цезиева батерийка, не по-голямо от гумичка на молив лесно се пришива в хастара на униформата и му осигурява тих сигнал, когато се приближи кафява рубашка наоколо. Така Любомир е винаги в готовност, ако приемателят завибрира в левия му джоб. А в десния е нежно скътан Браунинга с един куршум готов за жертва.

Ето, че тая вечер малкото животинче подскочи в джоба му. Любомир се огледа наоколо, но тълпата не му даваше добра позиция за ориентиране. Знаеше само, че кафявата рубашка на МВРС е на не повече от петнадесет метра около него. Стисна дръжката на Браунинга и се опита да запази хладнокръвие.

В тоя момент отляво до ръждива автобусна спирка тълпата се развълнува. Някой се опитваше да си пробие път и това е сигурен знак за Любомир, че милиционера е някъде там. Без видима причина няколко опърпани нещастници се бяха събрали около спирката. От три години няма обществен транспорт и пребиваването им там е по-скоро случайно. Групичката се разпръсна като пилци, сред които си хвърлил гладна котка и Любомир видя ярката кафява рубашка. Принадлежи на жена с руса коса на неговата възраст. Най-много се страхува от жените с униформи на МВРС. Бяха зли и безкомпромисни, а удадеше ли им се възможност не пропускаха да се погаврят в някой беззащитен нечестивец. Хей тъй – за собствено удовлетворение или криво разбран реваншизъм. Русата коса на милиционерката е вързана на опашка и се клати самоуверено, което показва, че притежателката ѝ е решителен и безапелационен представител на ненавистната власт.

Освен всичко идваше право срещу Любомир и само секунди го деляха от пряк сблъсък. Отмести поглед и се опита да имитира разсеяност. Леко се отдръпна от пътя ѝ когато чу ясния глас.

- Бавно извади ръката от джоба си, хубавецо.

Гласа е ледено студен и му напомни детските години. Вдигна поглед и веднага позна Катя. Същата с която седяха четири години на един чин в Сто двадесет и осмо. Същия ясен поглед, остър клюнест нос и нацупена брадичка, която така и не успя да целуне. А, боже ,колко много му се искаше поне веднъж да целуне тая брадичка!

- Кате, не ме ли позна?
- Любомире, извади си веднага ръката от десния джоб, ако не искаш после да съжалявам. Какво звъни?
- А, това ли? Моята. Да намеря хляб сигурно. От три дена не сме слагали и къшей в устата. – бръкна и изключи приемника, който щеше да прокъса хастара на джоба му от близостта на скрития излъчвател. Бавно извади дясната си ръка, като внимаваше джоба да не провисне много и да не издаде наличието на тежкия револвер. – Ето чист съм. Да знаеш от къде може да се намерят малко трици, че детето снощи припадна – излъга за детето. Но за глада не лъже. Наистина с гаджето си не бяха яли от няколко дни.
Русата го гледа с нестихващо недоверие и не отмества ръката си от кожения кобур на широкия колан.
- Защо трябва да ти помагам? – погледът ѝ бе все тъй студен и с оная безизразност, която го влудяваше.
- Не си забравила контролното по биология, нали? И трите уравнения с трите неизвестни. Мисля, че имам още много поводи да те попитам как си – опита да разсее напрежението Любомир – мога още сега да ти ги напиша на тротоара и да ги реша – хилеше се насреща ѝ.
- Спести си чувството за хумор и ми кажи защо ти дърпа десния ревер …
Проехтя гръм, последвам от силен и кратък стон. Двамата подскочиха инстинктивно и в следващия миг се озоваха между препълнения контейнер и стената. Катя бе извадила своя Макаров и натискаше кнопката на малка радиостанция, а Любомир с труд потисна инстинкта да покаже мощния си Браунинг. Глъч, крясъци и вопли се разнесоха някъде от другата страна на улицата и няколко измършавели фигури се разбягаха хаотично наоколо. Втори изстрел и тежък плясък от забилия се куршум близо до тях ги накара да се сгушат още по-близо един до друг. Любомир долови познатата любима миризма, която с удоволствие беше поглъщал час след час и ден след ден на последния чин. Катя, момичето, което подмокряше юношеските му боксерки нощем, което го караше тихо да стене, имитирайки лека настинка отново е до него. Студена, стройна и руса. Само кафявата униформа не е на мястото си. И докато милиционерката рапортува за разразилата се стрелба и вика подкрепление Любомир, уж неволно допря леко бедрото си до нейното. Тя не го разочарова и бързо дръпна свето, както бе правила хиляди пъти в училище.
Последваха още няколко изстрела и след като тълпата се разбяга на тротоара остана едно неподвижно тяло и гърчещ се младеж с Автомат Калашников до него. Катя хладнокръвно се прицели и изстреля патрон по средата на торса му. Младежът странно се отпусна и престана да се гърчи. Очите на Любомир бяха с размер на чаени чинийки. Беше виждал много смърт, убийства и издевателства, но за пръв път е свидетел на толкова хладнокръвно отнемане на живот. Несъмнено до себе си има професионалист, който няма да се поколебае да приложи същата техника и спрямо него. Погледна я със студен поглед и видя една безчувствена, каменнна маска по която не трепва и един фибър след това, което бе направила преди малко.
Катя извърна стъклените си очи и го погледна прямо. „Искаш да ме попиташ ли нещо?“ питаше с погледа си. „Има ли проблем?“ Със съжаление трябва да признае, че няма нищо необичайно в поведението ѝ. Просто въпрос на оцеляване.

- Къде сбъркахме, Катя?
- Ти сега да не се разплачеш? Нямаш вид на жертва – опря бавно дулото на своя Макаров в гърдите му – хайде извади го. От десния джоб.
Отдавна трябваше да ѝ признае красотата и обичта си. Защо не го направи, по дяволите? Бръкна с два пръста, хвана здравата дръжка и измъкна револвера от мястото му.

- За това ли говориш? – остави го бавно на асфалта между тях – подарявам ти го, безупречен е! Но само, ако ми кажеш каква беше грешката ни.
- Ако ти си сгрешил, аз не смятам така за себе си. Благодаря – Катя изрита Браунинга на няколко метра в купчина болкук – след малко идва шпиц команда. Можеш ли да бягаш бързо?
- Катя, аз те …
- Остави това! Слушай ме внимателно. Аз съм командир в МВРС. Имам чин полковник. Ако сега натисна спусъка единственото ми задължение ще бъде да отчета разхода за патрон. Няма да го направя. Сега ти ще станеш и ще тичаш. Бързо и без да се обръщаш. А аз няма да те спомена в доклада. Ясно!?
На Любомир му е ясно. Погледна я още веднъж за да запомни тоя леден образ със цвят на гръцки мрамор, стана чевръсто и побягна колкото му държат краката.

- Грешката ни е, че се родихме – чу зад себе си последните ѝ думи и сви зад първия ъгъл.