автор: apostola

Когато ме обземе радост,
цигара си запалвам аз.
Когато ме настигне гадост,
запалвам си я многа раз.

Когато хубав стих напиша,
запалвам си я с радост пак.
Щом някой във врата ми диша,
запалвам веднага на крак.

Когато на платно рисувам,
цигарата е стимул благ.
Когато в нещо аз рискувам,
изпушвам я, като пред враг.

Когато мисълта зацикли,
замества стимулиращ хап.
Когато имам нервни цикли,
изгарям я като сатрап.

Но най е сладка за сърцето
на маса с чаша и мезе.
Със дим опушва ми лицето,
по него бръчки ми везе.

В закуска, обед и вечеря
я паля вече за десерт.
Но с дроба ми и тя вечеря
със нейния характер серт.

Кога съзреш в минута кратка
сама цигара да кади,
това е, че смъртта ми, батка,
ме с нея вече раздели...