автор: Volitea_Kovastay

Около тялото на мъртвото момиче се бе събрала тълпа от зяпачи. Разбрали за самоубийството, хора от целия квартал се стичаха като лешояди да зърнат натюрморта от размазани човешки органи, кръв и натрошени кости на улицата. Полицаите вече бяха отцепили мястото на инцидента и въпреки че бяха покрили трупа с чаршаф, съдържанието му продължаваше да изтича по кирливите плочи.
Всеки момент очакваха пристигането на близките на мъртвата и на психолога, който трябваше да поднесе новината за самоубийството по най-деликатен начин - ако изобщо имаше такъв - и да помогне на роднините да не обезумеят от мъка заради безвъзвратната загуба на любим човек.
- Третото за тази седмица - констатира горчиво лейтенантът - около 25-27-годишна, млада, в разцвета на силите си... - не довърши мисълта си той.
- Статистиката е тъжна, лейтенант. По-голяма част от самоубийствата са на млади и здрави хора. Как мислите, какво е този път - любов, предателство, пари?
Лейтенантът погледна към обезобразеното тяло на тротоара. „Кой би искал да го запомнят така?“ - помисли си тъжно.
- Каквото и да е било, не си е струвало цената, Ковачев...
Докато двамата полицаи оглеждаха за улики мястото на инцидента, към тях се приближи жена. Строго облечена, с непроницаемо, но приветливо лице и самоуверена походка.
- Ирина Стойчева, психологът - представи се официално новодошлата.
- Аха! Специалистът по човешките души - усмихна се приятелски лейтенантът, а Ковачев се ръкува галантно с нея и побърза да я запознае с развитието на случая до момента:
- Всичко сочи, че сама е сложила край на живота си, но още не сме проверили и другите възможни версии.
За миг тримата замълчаха с приковани погледи в белия чаршаф. Сякаш безмълвно отдаваха последна почит към непознатия мъртвец на тротоара.
- Кажете ми, щом разбирате от тези неща, какво може да докара един млад човек до такова крайност? - наруши накрая мълчанието лейтенантът.
- Каквото е в повечето случаи - самотата - отвърна простичко психологът.
- Искате да кажете, че според вас се е отказала доброволно от живота, защото е била зарязана от някое гадже, така ли? - попита невярващо той.
- Чувствала се е сама сред своите.
- Моля, не ви разбрах?
- Имате ли деца, лейтенант?
- Да. Две.
- Колко често, когато ви помолят просто да си поговорят с вас, вие махате нехайно с ръка, изтощен от ежедневните битовизми, които са притъпили всичко човешко у вас? Кога за последно попитахте брат ви как е, накарахте жена си да се почувства специална или пък помогнахте на някого, неможещ да намери пътя? Кога за последно се заинтересувахте за някой друг, освен за себе си?
Лейтенантът не отговори. Знаеше, че не беше родител за пример, но все пак някой трябваше да осигурява парите. През малкото почивно време, с което разполагаше, просто искаше спокойствие и не му беше до юношеските драми на децата. Всъщност не му беше до никого. Собствените му проблеми му бяха достатъчни. С брат си вече бяха така отчуждени, че се чуваха само по празниците или ако го налагаха някакви извънредни ситуации. Жена си възприемаше по-скоро като домашен атрибут, отколкото като човешко същество. С досада отбягваше старите си приятели, а нови изобщо нямаше.
И така, без да разбере, бе натикал сърцето си между каменните стени на равнодушието.
Прочела мислите на мъжа, психологът продължи:
- Не се съдете строго, лейтенант. Това е човешката душа. Има нужда от толкова малко. Само забравяме да й го дадем. В един момент самотата просто мята примката около врата ти, отчаянието дълбае дупка в главата ти и накрая, търсейки утеха в смъртта, свършваш на тротоара с размазан мозък. Това е човешката душа, лейтенант, и нищо повече.
Един униформен полицай ги приближи и подаде плик на лейтенанта. Бяха намерили предсмъртно писмо в апартамента на самоубийцата. Оставаха само някои формалности и случай 14/12 щеше да бъде отбелязан в полицейските протоколи за приключен.
Лейтенантът благодари на колегите си и ги отпрати. Сам той дълго не помръдна от мястото си, загледан в безформеното нещо под белия чаршаф.
После се наведе, повдигна чаршафа и промълви:
- Каквото и да е, не си струва цената...
Сякаш се надяваше, че с този акт на закъсняла съпричастност щеше да изкупи греховете си пред цялото човечество.