автор: daro

Напразно е, но мисля си, от как…
очаквате от него да разкаже
за вечерния живот на сам пешак
обърнал две ракии – художник тъжен.
Прибира се през парка към дома
залисан по колажа на листа върху асфалта.
Накуцвайки, със свита в лакътя ръка,
ковашки пръсти прехапали са огънчето на деня.
Фенер с перде в око на тигър му се блещи
сред чинарите с леопардовите кожи
и стволовете с едри шарки.
Чугунени нозе с дървените облегалки
скучаят и го спъват с празните сърца.
Зад гърба долавя звуци на жена
тананикаща си нещо – тра-ла-ла.
Разминава се с русалка в пембе.
Балонче суче устните й – пукне и замре.
А в подлеза… в кюше на битието,
ще кажете – Нощува там клошар.
Грешите – смазващи графити
на злободневен граждански пазар!
На низкото стъпало – самотна щампа
на трогателно момиченце с плитки
въздиша с тежестта на периферията.
И точно тук – учителят по перспектива!
С достолепния си профил на Линкълн
и вертикалите скрепили гърбица,
незнайно от къде изникнал.
Съединява си очите в убежна точка
под хоризонта…
в бъднина на всяка мъничка жена.
Снишен до нишата на пустотата,
разказах ви начупената му отсечка –
контур на стъпала и пристан.
С някакво достойнство гологлаво…
Принца на безмълвието
и кавалера на надеждата.
График. Смълчан наивник.

„Той просто е, художник…”