автор: durak

Шест часа сутринта. Времето, когато слънцето изгрява, за да прогони тъмнината. Времето, когато денят се събужда и е все още сънен, мълчалив и приятен. Един приятел казва, че това е времето, когато цветята се разлистват. Не съм сигурен какво точно означава това, той е много поетичен човек.
Аз лично смятам, че това е времето, когато звънят будилниците, което намирам за не по-малко поетично.
Последното важи с пълна сила за моя дом. Имаше дни, когато единственият „петел” вкъщи бе мобилният ми телефон и неговата аларма. Но откакто един ден, делничен ден, шефът ми ме потърси в 10:30, а аз се измъкнах от сладкия капан на един еротичен сън и отговорих с думите: „Кво искаш, бе?”, разтеглени като локум от размътения ми мозък, това се промени. Сега жалката аларма на телефона е само слаб шум сред всеобщата какафония. Като перкусионист в симфоничен оркестър, трябва да си съвсем буден, за да го доловиш.
Сега на масата до леглото ми има два будилника с огромни камбанки, а под телевизора ми дреме гигантска уредба, най-скъпият будилник на света. Какво да ви кажа, под угрозата от уволнение, реших да инвестирам в събуждането си. Та всички тия работи изригват в шест часа с металичен звън и бесен китарен ритъм от рок станцията и правят всичко онова, което ви казах за приятния ден и разлистващите се цветя да изглежда нелепо. Никакво цвете не може да се разлисти когато будилник с размерите на гума за трактор дрънчи като противопожарна аларма.
Аз обаче не съм толкова фин и всичко това ме стимулира да се измъкна от топлия пашкул на завивките си. Стимулира ме и желанието колкото се може по-бързо да изключа целия този шум. Там е работата, че живея в блок с много тънки стени, в който, по една несправедливост на съдбата, не всички трябва да стават в шест часа. Сами разбирате, че откакто се сдобих с адските разрушители на сън не съм много популярен сред съседите си. Не ме канят на събранията, никой не ми звъни да ми иска сол и такива работи. Хората са много чувствителни към преждевременното събуждане. Подозирам, че събират подписка срещу мен.
Както и да е. Вече съм извън леглото, алармите са изключени, периодът, в който стоя в тишината и се ослушвам за гневни почуквания по радиатора е отминал и мога да започна с приготовленията си.
Приготовленията ми са друго мое слабо място. Бог е взел мъдрото решение да ме направи мъж, защото ако трябваше и да се гримирам, никакви аларми не можеха да ме спасят. Разбирате ли, страничен наблюдател би казал, че след като съм станал от леглото, аз съм буден, но това би било само една полуистина. Проявявам склонност към съзерцание, размишления и самовглъбяване, което някой, без капка въображение, би нарекъл дремане. По време на това мое духовно пътешествие към вътрешното ми аз, часовникът неумолимо тиктака, а шефът, който така и не забрави това: „Кво искаш, бе?”, сигурно доволно потрива ръце. Злопаметен човек.
Друг проблем е тоалетната. Чувал съм за хора, които просто „минават” през нея. Е, моето „минаване” по-скоро трябва да се нарече престой. Работата е там, че не ми се получават нещата, ако не си взема нещо за четене. А и не мога просто да спра да чета ей така, в нищото, трябва да си дочета главата.
В резултат на всичко това, когато най-после напусна дома си, ме очаква скоростен спринт към тролея.
Тролея, ето че най-после го споменавам. След този така фин преход вече достигам до същността на разказа, разкрита още в заглавието му.
Сега някои от вас ще се запитат какво пък толкова има да се пише за един тролей, но това ще бъдат само онези щастливци, които никога не са се возили в едно от тези малки чудеса, събрали в търбуха си всичко човешко на този свят. Редовните му ползватели веднага ще разберат интереса ми към този неизчерпаем източник на вдъхновение и вероятно ще възкликнат: „Най-после!”.
Да си призная, аз съм малко ленив откъм проучванията и не мога да кажа дали това е първият разказ за случващото се в тролеите, но ми се ще да мисля така. Ще ми се да бъда новатор, откривател на градско-транспортната литература или нещо такова. Доайен е дума, която никога не съм чувал по свой адрес и която очаквам да видя в хвалебствените писма, с които ще ме засипете.
Но да се върна на проблема, защото наистина закъснявах за работа.
Тичам си аз към спирката и се спирам само на няколко метра от нея. Толкова близо и толкова далеч. Виждате ли, за да стигна до спирката трябва да пресека осем ленти скоростен път, което само по себе си подготвя адреналина за предстоящото возене на тролей.
Историята помни векове наред неща, като пресичането на Рубикон. Рубикон е река, по дяволите! Какво може да стане? Да си намокриш чорапите? Да настинеш? Аз тук имам едва около 10% шанс за оцеляване! Колите фучат във всички посоки. И в тях хората бързат, вероятно заради неуместни телефонни разговори с шефовете си.
В този момент се зададе тролеят в 7:45. Моят бял кит. Преследвам го ден след ден и винаги ми се изплъзва под носа. Тук размишленията ми за несправедливостите на историята правят рязък завой и се насочват към необятните полета на науката.
Айнщайн е всепризнат гений заради теорията си на относителността, но стоейки тук, на грешния тротоар, наблюдавайки демона с тиранти, който никога не ме допусна до себе си, си мисля, че относителността е прекалено очевидна, за да признаваме на Айнщайн чак такива заслуги. Дълго време смятах, че тролея в 7:45 е някакъв спортен модел. Искам да кажа, ей го там, в далечината, затичваш се към него, а когато вдигнеш поглед, той вече е отпрашил, надменно поклащайки задница. Онзи, на който аз имам честта и удоволствието да се возя е съвсем друга работа. Сякаш тирантите, стърчащи от покрива му не са, за да провеждат електричество, а за да го държат да не се катурне настрани и да задреме. От момента, в който го виждам, до момента, в който се качвам в него, пуша три цигари. Честно, винаги очаквам от прозореца да се появят изнервени пътници, стискащи гребла или нещо такова.
Относителност, братче. Виждате ли, скоростта на тролеите зависи от това от коя страна на пътя си, колко нервен е шефът ти и до каква степен си готов да рискуваш живота си с безразсъдно пресичане. Има си и формула. Сложна формула, а не някакво хилаво E=m.c^2.
Така или иначе, веднъж като отмине спортният тролей вече няма за какво да се бърза. Знам, че моят превоз си се тътрузи спокойно насам, давайки ми достатъчно време да пресека внимателно. Ако не бързаш, шансовете ти да оцелееш се покачват до 35%.
Добрах се до спирката, жив и цял. Вярно, трима шофьори ме напсуваха, а един като че ли направи сложна маневра в опит да ме прегази, но не им се дадох.
На спирката сме си все едни и същи хора всеки ден. Не си говорим, дори не се поздравяваме. Всеки един от нас символизира за другите ранните утрини, в които отиваш на омразната си работа, а тролеят в 7:45 подигравателно се е изнизал току пред очите ти. Не се познаваме, но се мразим.
Тролеят се задава на хоризонта и аз паля първата цигара и отмествам поглед. Тягостно е, разбирате ли? Гумите на проклетото нещо като че ли изобщо не се въртят. Отминаха времената когато бях млад и зелен и скандирах: „Давай, давай!” срещу него. Отминаха и времената когато бях убеден, че този тролей и онзи в 7:45 са в някакъв заговор, насочен лично срещу мен. Сега съм като останалите, приемам всичко със стоицизъм. Сега съм ветеран от спирките.
Грижливо загасих третата цигара и я пуснах в коша. Извадих от джоба си намачканото билетче и в този момент тролеят спря пред мен в цялото си мръсносиньо величие. Отстрани някой беше написал с бял спрей: „ULTRASMOBIL”, за да покаже, че това е предпочитаният транспорт от спортните запалянковци. Ще кажете, че това е вандализъм и сигурно ще сте прави, но освен това е и доста добър начин да отличаваш отделните машини. Обикновено се возех на този и на един друг с надпис: „Мими дава на всички!”. Това са полезни неща. Ето сега, виждайки отличителния надпис, вече знам, че трябва да се насоча към задната редица отляво, където са единствените неизкорубени седалки.
Вратите на тролея се отвориха и отвътре долетяха добре познатите ми думи:
- Тук алфа! Тук алфа! Няма следа от врага.
Някой новобранец би се стъписал, ама не и аз, аз съм врял и кипял. Думите принадлежаха на дрипава жена на средна възраст, която мъкне найлонов чувал, пълен с вестници и говори на ръкава на жилетката си, който явно очаква появата на някакъв враг. Редовните пътници по този маршрут я наричат Агента. Така я наричам и аз.
Тук е моментът да спомена, че возенето в тролея неминуемо насажда в мен чувството за безличност. Разбирате ли, Агентът е само една малка част от едно пъстро множество, което никога не остава незабелязано, а аз съм представител на онази скучна група, която само си седи на седалките и не допринася с нищо за всеобщото веселие. Ако това беше стадион, аз щях да съм от семкарите.
Продупчих си съвестно билетчето и се насочих към седалките непосредствено зад Агента. Какво беше разочарованието ми когато видях, че и тук седалките са оръфани? Голямо, ето какво! Мамка му, това си беше първа класа, а сега във всички посоки стърчеше дунапрен. Какво да ви кажа, това е необратим процес, който се развива лавинообразно. Започва съвсем невинно, когато нечия немирна ръка почти несъзнателно подърпва някое стърчащо парче от кожата. И ето ти беля. После всеки следващ се чувства длъжен да дълбае, да дълбае... Трудно е да се удържиш, дори и аз откъснах парче дунапрен с размерите на курабийка.
- Няма и следа от врага! – крещеше Агентът на ръкава си.
Стотици пъти съм имал възможността да се убедя, че аз не съм врагът и все пак отвреме-навреме гласът на Агента ме стряскаше. Може би защото ми напомняше за шефа. Шефът изглеждаше като човек, който би крещял на ръкава си и въобще на всичко останало.
Щях да се наслаждавам на това по-късно, предстоеше ми цял ден в службата. Сега още пътувах и обездунапренената седалка ми убиваше на задника. Нищо, така или иначе едва ли ще седя още дълго. Следващата спирка бе спирката на Бабичките.
Имам честта да се возя почти по целия маршрут на тролей номер едно. Качвам се кажи речи в началото и слизам спирка преди края. Това придава пълноценност на изживяването. Не е като да се качиш за 2-3 спирки. Дава също и полезни познания за живота, бита и оцеляването. Научаваш много и за географията на своя град и отличителните белези на различните райони.
Спирката на Бабичките е наречена така, заради многото бабички, чакащи на нея. Нищо оригинално. Не знам откъде се вземат, ама са много, честно. Винаги ги наблюдавам с интерес още преди тролея да спре. Понякога дори се местя за по добра видимост, зрелището си заслужава.
Когато спирката е още далече, виждаш единствено крехки, прегърбени женици, подпиращи се на бастуни. С приближаването на тролея слабостта изчезва, бабичките настръхват и се превръщат в добре организиран отбор по ръгби. Онова, което доскоро бяха бастуни, сега вече са оръжия.
Тролея спира, вратите се отварят и настава ад. Нещастни хора, недостигнали още почтена възраст, биват грубо премазани от развилнелите се жени. Бастуните се въртят във всички посоки, поразявайки свои и чужди. Дрезгави бойни викове смразяват кръвта. Средновековна картинка.
Винаги можеш да познаеш ветераните като мен по това, че стоят на разстояние поне бастун и половина от отворените врати.
Това е и спирката с най-голям престой. Шофьорът си знае работата и когато всички бабички са в тролея, той отпуска още поне минута на покосените от тях, за да се съвземат и преглътнат страховете си. Понякога има и отказали се. Не всеки намира риска за допустим.
Когато най-после тръгваме отново, вътре все още е доста шумно и напрегнато. По-чевръстите бабички бързо окупират свободните места, докато останалите подемат една добре позната игра.
Да си призная, аз съм от хората, които щом забележат, че се качва някой, на когото обществените норми те задължават да отстъпиш мястото си, бързо се извръщам на другата страна и се заглеждам в нещо много интересно навън.
Бързо бях отучен от тази си тактика. Виждате ли, дългият житейски опит е направил от Армията на бастуните специалисти в тази игра. Става така, че някоя възрастна дама се приближава към мен и се надвесва над седалката ми. Чантата й задължително се блъска в рамото ми, а бастунът й натиска палеца на крака ми. С периферното си зрение долавям втренчен, смразяващ поглед, който неизменно връща спомена за ужасните приказки, в които старици включват в менюто си малки деца.
Не съм човек, който се плаши лесно, но на този поглед не мога да издържа и никой, който не е изпитал ледените му пипала по тила си, няма право да ме съди.
Елегантно изскубвам палеца си изпод бастуна и небрежно се извъртам. Добивам изненадан вид и очите ми се разширяват. Надявам се изражението ми да казва: „А! Ама кога тази мила госпожа се е появила тук? И защо още не съм й отстъпил мястото си?”. Едва ли го постигам, изражението ми не е толкова сладкодумно. Така или иначе, каквото и да придадеш на физиономията си, нищо не смекчава ледения поглед на старицата, докато задникът ти още е на седалката. Така че бързо ставам и с галантен жест посочвам освободеното място.
Старицата не бърза да омеква. Първо се настанява удобно, подпира бастуна на стъклото, наглася чантата на коленете си и чак тогава разцъфва в усмивка. Неизменно ще каже нещо от сорта на:
- Много благодаря. Нямаше нужда, младежо.
Да бе, нямало нужда! Не на мен тия.
Но това беше преди. Сега изскачам от седалката в момента, в който някоя бабичка ме забележи. Спестявам си всички тези погледи и последващите ги мили думи, а и палецът ми вече не е постоянно син. Ако щете вярвайте, чувствам се победител в играта. От мен да знаете – седящи бабички, мирен тролей. Може да ме цитирате.
На следващата спирка, на която не съм дал име, вече взе да става тесничко. Качи се голяма група ученици, от онези неприятните, които хората наричат тийнейджъри. Градусът на напрежението веднага се покачи. Виждате ли, тролей пълен с бабички и тийнейджъри не е място, на което искате да бъдете, ако, разбира се приемем, че има каквито и да било тролеи, в които искате да бъдете. Двете групи таят ненавист една към друга. Това е древната Война на крайните поколения, в която не е невъзможно да паднат косвени жертви като моя милост.
И все пак, ако трябваше да взема страна в този титаничен сблъсък, не бих се поколебал да грабна един бастун и да се присъединя към редиците на бабичките. Така де, гледайки днешните тийнейджъри ми е много трудно да отрека нуждата от върбови пръчки като метод за възпитание.
Тези мисли ме връхлитат докато съм притиснат от две гигантски ученически чанти, в които ясно се усещат очертанията на двулитрови шишета бира. Притежателите им съсредоточено щракат по мобилните си телефони и препращат на останалите хитовата снимка на деня, която, както разбрах, е озаглавена: „Киро повръща на купона у Жоро!”. Мернах въпросното произведение. Доста натуралистично за вкуса ми, но пък и аз не съм голям експерт в изкуството.
Аз съм един от малцината, разбиращи езика на тийнейджърите, поне отчасти. Любопитен по природа, винаги съм надавал по едно ухо и посредством логически изводи правех съответните заключения. Не е толкова трудно, защото този младежки диалект се състои в опростяване на неща, които вече са ми познати. Ето няколко примера на тийнейджърски и техните значения:
1. Куул! – нещо, което изразява физическа или духовна
наслада. Удивителната винаги да се чува.
2. Старци – хората над 26.
3. Дъртите – мама и тате.
4. Копеле – скъпи приятелю.
5. Пача – момиче, към което таиш симпатии.
Един модерен вариант на Оруеловия новоговор.
- Няма и следа от врага! – крещеше Агентът.
Децата, ако мога да им дам това мило определение, се
разсмяха искрено, защото лудостта винаги е била върхът на комедията за тях, заедно с физическите недъзи и случаите, в които някой пада и си разбива главата.
На следващата спирка се качиха огромен брой брадясали мъже, размахващи шалове и пеещи шумни порно песни. Така е, днес ми върви на организирани групи. Бях забрави, че има мач.
Футболните фенове са добре известни и разпознаваеми и то не само защото ходят с шалове в разгара на лятото. Няма редовен ползвател на градския транспорт, който да не знае поне куплет от техните песни, възпяващи неестествени сексуални извращения към противниковия отбор и към всички рефери по света.
Непосветените ще се учудят, че толкова рано сутринта може да има мач. Е, мачът е от 17 часа, но да бъдеш фен не е толкова лесно, колкото да речем, да си участник в самия мач. Футболистите спазват някакви режими и ходят на тренировки. Чудо голямо! Истинският фен става с първи петли и изпива първата си бира още когато футболистът дори не е помислял да се събужда. Следва тур по кръчмите и противопоставяне на природната вместимост на човешкото тяло. После едно-две мелета и идва самият мач. Това ли е всичко? За футболистът може би, той взима душ и прави каквото си иска. Фенът го чакат обръщане на кофи за боклук, чупене на витрини, още едно-две мелета и още литри бира. Опитайте да издържите на това и чак тогава съдете горките хора.
Бабичките не харесват и тях. Общо взето, в така създалата се ситуация, аз съм им най-симпатичен. Става ми мило от това.
Обществото на футболните запалянковци е място, където постоянно трябва да доказваш своята мъжественост. Там няма място за лигльовци, които не притежават богатство на речника откъм псувни и мамини синчета, падащи след седмата бира. Това е динамична и конкурентна среда, в която е необходимо постоянно да изпъкваш. В тази връзка, в групата винаги има няколко новобранци, които напират да се проявят. Пускането на бради и татуирането на врата не е достатъчно, затова те търсят своята възможност още в тролея. Познават се по щъкащия насам-натам агресивен поглед. Търсенията им са в две посоки: а) млада и красива жена, която те да свалят нагло, доказвайки своята хетеросексуалност, въпреки текстовете на песните, които пеят; б) слабоват мъж, който по всяка вероятност е привърженик на противниковия отбор и има нужда от насилствено разубеждаване.
Огледах се. Слаб ден откъм хубави млади жени. Явно ще се разиграва вторият вариант, в който аз се вписвам идеално. Погледнах встрани и ето, имах си агресивен поглед, който ме фиксираше. Това взиране ще продължи известно време, така че имах време да обмисля стратегията си. Тя се състоеше в това да се свия на земята така, че да предпазя главата и слабините си.
Фенът се приближи към мен, съпроводен от насърчителните погледи на приятелите си. Беше едър тип. Мразя когато са едри типове.
- От кой отбор си, муха? – завърза разговор той.
Сега, някои от вас ще си помислят, че правилният отговор на този въпрос е извезан на шалчето, омотано около масивния му врат. Споменаваш неговия отбор, добавяш нещо като: „Тая година ще ги скъсаме, брато!” и всичко е наред, нали? Само че бъркате, вие наивни, щастливи притежатели на лични автомобили. Ситуацията, в която се намирах е много подобна на онази от вица, където вълкът и лисицата пребивали заека, защото е с шапка или защото е без шапка. Правилен отговор няма! Вариантите са три: а)споменавам неговия отбор, той изисква от мен разни исторически данни и билета ми за днешния мач, аз нямам билет и историята ми куца, аз съм калпав привърженик, бие ме; б)казвам, че не се интересувам от футбол, той ме обявява за хомосексуалист и ме бие; в)направо изричам името на противников отбор, той ме бие.
Както виждате, третият вариант най-бързо довежда нещата до логичния им завършек и според мен е за предпочитане. Само че още се колебаех и обмислях отговора си, което допълнително изнервяше моя събеседник.
- Няма и следа от врага! Няма и следа от врага!
Да, бе! Говори за себе си, Агент!
Тийнейджърите искрено се забавляваха. Съдейки от оживените им коментари не ми даваха особени шансове. Преобладаващото мнение бе: „Е на тоа сеа му се еба мамата!”. Изхождайки от познанията си за техния диалект, това би трябвало да означава, че очевидно неизбежната схватка вероятно ще доведе до минимум лека телесна повреда и потърпевш от нея почти сигурно ще бъде моето тяло.
Момичетата бяха очаровани. Винаги са очаровани когато някой се кани да пребие някой друг. Принцът на техните мечти вече имаше образ. Имаше и дебел врат, татуировки и шал.
Бабичките само цъкаха. Какво става дами? Къде отиде онази организирана агресивност, която видях на спирката? Вземете бастуните и защитете младежът, който винаги отстъпва мястото си!
Никакъв отклик на мисловния ми зов за помощ. Единствената ми надежда бе Агентът най-после да съзре врага и да изиска подкрепления от скапания си ръкав. Това е една слаба надежда, така че вече се настройвах да поемам удари.
Тогава се случи едно от онези неща, които ни карат да вярваме в съществуването на по-висша сила. Качи се контрола.
Сред тийнейджърите и футболните фенове се шири убеждението, че е унизително да се дупчат билети. Това е недостойна и немъжествена постъпка, нещо като да си хвърляш боклука в кофата.
Така че бабаитът ме забрави и отиде при колегите си. Различните фракции се групираха и заеха враждебни пози. Контрольорите, мъж и жена на средна възраст с измъчен вид, прецениха, че ще е най-добре да се насочат директно към мен. Какво им става на хората? Аз съм най-невзрачният тип в целия тролей, а постоянно съм център на внимание.
Така или иначе имах си билетче и си го показах. Това предизвика презрението на тийнейджърите и запалянковците и, кълна се, разочарованието на контрольорите. Просто бях толкова удобен за нередовен пътник, един от ония, от които винаги можеш да изстискаш глоба.
Единствено в погледна на бабите се четеше одобрение, но това не е никаква утеха. Страхувах се някоя от тях да не изтърси нещо от сорта на: „Какъв възпитан младеж!”, защото тогава боят ми е сигурен.
Тролеят спря на следващата спирка и няколко нередовни пътници, които нямат зад гърба си големи групи, побързаха да се изнижат, докато контролата все още броеше дупките на билетчето ми и измерваше техните диаметри. Отчаяно искаха да ме спипат. Трябва да си татуирам врата или поне да си купя шал.
- Хайде, Муци! Не се дърпай, Съни!
Тези думи изместиха вниманието към новопоявилата се пътничка, която ги изрече. Беше млада и красива жена с една от онези големи и странни шапки, които аристократките носят, понеже социалният им статус им дава авторитет да наричат всякакви безумия мода. Въпросната дама изрече това с онзи зловещ тон, с който възрастни жени говорят на новородени и с прикован в земята поглед. Проследяването на този поглед разкри пред мен самите Муци и Съни, които бяха два горди, снежно бели пудела, подскачащи най-безсрамно по краката на хората.
Сред всеобщото възмущение се извиси гласът на жената контрольор:
- Госпожо, не можете да качвате кучета в тролея! Много ви моля!
Жената вдигна изпълнения си с умиление поглед от малките, космати немирници и го впери в контрольорите. Очите под широката периферия на смешната шапка се напълниха с надменност. Ама надменност ви казвам! Така английските икономи гледат някой с мръсни обувки. Погледът й казваше, че тя ползва градския транспорт, само защото лакеите й са се възползвали от хубавото време, за да измият колите й. Тя самата каза:
- Госпожица! – пауза за авторитет. – И защо да не мога да кача Муци и Съни? Ваксинирани са и са редовно къпани. Нещо, което не може да се каже за повечето от хората тук.
Брадичката й щръкна нагоре. Нали разбирате? Дойдох, видях, победих. Хубава беше, няма спор, ама нещо ме дразнеше. Чувствителен съм когато сравняват хигенните ми навици с тези на пудел. Още повече в момента проклетите гадини душеха задниците си.
Контрольорката беше значително почервеняла и си личеше, че се кани да каже някои не много красиви неща на дамата с шапката. И вероятно щеше да го направи, ако колегата й не се бе притекъл на помощ.
- Тогава ще трябва да видя билетите и на кучетата – каза той и се усмихна победоносно.
- Моооля!? – никога не сте чували дума, която така да прелива от възмущение. Жената дори намести шапката си като герой от уестърн. Единият пудел, май беше Съни, усети на къде отиват нещата и се озъби. Другият невъзмутимо си лижеше топките, сигурно си имаше билет.
- Ами, да – продължи контрольорът. – Всички тук сме с равни права.
Това е едно от най-употребяваните клишета и в същото време е най-далече от истината. Не съм забелязал такова нещо като равни права, нито в тролея, нито където и да било.
- Какво искаш ти от мацето бе, муха?
Беше същият онзи фен, който се бе занимавал с мен и който подкрепяше идеята за равенство, окачествявайки всички като мухи. Човекът направо сияеше, казвам ви. И как няма? Имаше възможност да задира красива жена и едновременно с това да се саморазправи с нагъл контрольор. Две в едно. Мечта за всеки запалянко. Мога да кажа, че за него аз вече не съществувах. Може и двамата да сме мухи, но контролата си е контрола. Като някакъв символ на властта, тя стоеше на много по-високо ниво в йерархията на предпочитаните обекти за пребиване. Само на стъпало под реферите.
- Искам билет. Това е работата ми.
Вгледах се в този мъж със сиви коси. Хладнокръвен беше, трябва да му се признае. Бас ловя, че има готов отговор и на въпроса от кой отбор е. Като контрольор, той е имунизиран срещу заплахи и псувни. Колежката му продължаваше да червенее, но този път погледът й бе насочен към бабаита.
Той от своя страна като че ли изгуби увереността си и като всеки ербап, срещнал съпротива, се обърна към групата си за подкрепа. Срещна я под формата на гърлено ръмжене, пукане на кокалчета и заплашително бъркане в джобовете. Тези „мъжкари” никога не разчитаха само на несигурни неща като смазващото числено превъзходство, а винаги си носеха боксове, ножове, тояги, дъски за рязане на хляб, гаечни ключове или добре загладени павета.
Бабаита се надъха и отново се обърна към контрольора.
- Искаш ли да ти прекършим вратлето?
Хубавото е, че винаги питат. Ако искаш добре, ако не искаш, здраве да е.
Едно момиче от групата на тийнейджърите се разкиска кокетно. Романтиката й идваше в повече. Момчетата навиваха ръкави, съзрели своя шанс да стоварят някой удар върху контрольора, когато вече е свален на земята.
Напрежението се сгъсти. С нож да го режеш, на филии да го мажеш, както се казва. И тогава, когато всичко говореше за сблъсък, от предните редици долетя немощен старчески глас:
- Хората нямат пари за хляб, а тя помъкнала кучища!
Почна се. В тролеите само в разстояние на една спирка се обсъждат повече належащи въпроси, отколкото в парламента за година. Необходимо е само едно изречение. Катализатор. И вълната се отприщва. Всякакви други случки минават на заден план.
- Пенсията ми е 220 лева! – обади се някой.
Моментът винаги е подходящ да съобщиш размера на пенсията си.
- Каква пенсия бе, госпожо? На мен заплатата ми е 400 лева!
- Баровец! Аз съм с 300, а имам две деца!
Този път беше представител на агитката. Почти съжалих този окаян човечец, който очевидно бе погълнал около десет бири.
- Виновно е онова министърчето!
Неизбежно в кариерата на всеки министър идва момент, в който той е понижен до министърче.
- Виновно е образованието, пичове! Трябва да ни видите учебниците. Пълно е с шитня!
Беше тийнейджър с килната бейзболна шапка. Сега младите са по-будни, факт е. Навремето само стояхме и гледахме сеир. Сега всеки участва.
Не всички знаеха какво е шитня, но от тона на младежа си личеше, че е нещо, на което мястото му не е в учебниците. Това обаче не предизвика съпричастност.
- На вас пък все нещо ви е виновно, келеши. Липсва ви възпитание, това е! Каиша трябва да играе – при тия думи почтената дама с малката пенсия тропна яростно с бастуна си.
- Тая па! Вампир! – отвърна младежът с шапката, който беше уверен в доброто си възпитание и не понасяше подобни упреци.
- Цял ден седят пред телевизорите! – каза дамата, която не понасяше министърчета и всякакви други депутатчета.
- Да. И гледат секс. Навсякъде дават секс.
- Хе-хе-хе! – каза футболен запалянко с достатъчно масивна талия, че около нея да кръжат малки спътници.
- Само знаят да чаткат по кумпутурите и да правят бели.
- Каиш им трябва! Каиш!
Бастунен тропот огласи тролея. Както се казва, обстановката ескалираше.
- Каиш и за онова министърчето! И другото, с очилата и зализания перчем.
- Да – съгласи се друг, макар че описанието бе доста общо. Но какво пък? Каиш за всички, мамка им!
- Вчера ми се обадиха телефонни терористи!
Това последното нямаше общо с подетата тема, но вече навлизахме във фаза, в която нищо няма нищо общо с нищо от останалото. Един вид, много шум за нищо.
Агитката пак запя мръсни песни. Ефектът на Павлов, нали разбирате? Когато чуят голям брой крещящи хора, те автоматично запяват, в опит да ги надвикат.
В цялата тази суматоха дамата със странната шапка изчезна. Явно бе преценила, че обстановката е твърде враждебна за вкусовете на Муци и Съни и би се отразила неблагоприятно върху твърдостта на техните акита, което, както всички знаем, е от изключителна важност. Затова бе използвала поредната спирка, за да слезе, вероятно преждевременно.
Но в малката вселена на тролеите властва неотменимия закон за запазване на енергията, според който един подпалвач на бунтове никога не изчезва напълно, а само бива заменен. Така че на същата спирка, на която Муци и Съни се освободиха от лошите вибрации, вредящи на храносмилането им, в тролея нахлуха трима мъже с бомбета, през три различни врати. Много скоро след това се разнесе и дрезгав крясък:
- Горе ръцете! Това е обир! Вадете всички бижута, часовници, пари, айподи, айпади и всякакви такива!
Мъжете с бомбетата насочиха пистолети във всички посоки и хората започнаха с досада да опразват джобовете си. Към мен се насочи самият главатар и аз развълнувано му подадох парите си за баничка и три непродупчени билета.
Това беше Бандата на Миро Късия. Една жива легенда на градския транспорт. Виждате ли, до четирийсетата си година Миро бил библиотекар с влечение към уестърните. Бил скромен и тих, докато един ден не решил, че трябва да спре да живее в света на книгите и филмите и трябва сам да започне да гради приключенията си. Особено му се нравели влаковите обирджии като Стоун Стоманения Зъб и Били Бум Бум, затова и той си избрал сходно поприще. Но Миро бил горд мъж с особена неприязън към плагиатството и мечтаел за собствен стил. Освен това влаковите обири били някак... е, някак ретро. Затова раздал бомбета на бандата си, които били близки до каубойските шапки, ама не баш, и се насочил към обири на градския транспорт.
Първоначалната му идея била да се правят набези в метрото. Ето на това му се казва стил! Пък и това била логичната еволюция на влаковите обири. Късче от Дивия Запад в едно високотехнологично време. Но работата не потръгнала. Онова метално, въртящо се нещо на входа на метрото страшно затруднявало операциите. Били тежки времена за бандата.
Но Миро не се предал. Прегрупирали хората си и се ориентирали към надземния транспорт. И сега, след успешните обири на 7 тролея, 14 автобуса, 5 трамвая и 2 маршрутки, бандата се бе превърнала в легенда. Миро Късият достигна славата на именитите си вдъхновители и дори демонстрира много по-широк размах от тях.
Брей, че се вълнувах!
- Заповядайте, господин Къс – казах му аз, докато си подавах билетчетата.
Той ми кимна и докосна периферията на бомбето си, защото Миро беше разбойник – джентълмен. Изчезващ вид.
Всичките ми познати щяха страшно да ми завиждат. Тъкмо се чудех как се иска автограф от човек с пистолет, когато се разнесе пронизителен вик:
- Врагът! Врагът! Врагът!
Агентът се тресеше от ентусиазъм и почти хапеше ръкава си.
Секунди по-късно се случи нещо необикновено дори за градския транспорт. Първо се разнесе вой на сирени и това оказа странно въздействие върху Агента. Жената ловко избута найлоновия си плик с боклуци, изправи се на крака и с вик „Ииииаааа!” изби пистолета от ръката на Миро Късия. После с красив ножичен удар го повали на земята, измъкна собствен пистолет от деколтето си и го навря в носа на горкия разбойник.
- Не мърдай, отрепко!
Ти да видиш, Агентът наистина била агент! Кой да предположи!
Паралелно с гореописаните събития, бабата, на която бях отстъпил мястото си, скочи с не по-малка ловкост от седалката, че и даже ме избута. Едновременно извади пистолет и свали перуката си. Какво нещо са перуките! Слагаш я и си крехка, стара жена, сваляш я и се превръщаш в гологлав бабаит с набръчкан врат.
- Лягай на земята и хвърли оръжието, нещастник! – извика басово бившата бабичка.
Бандитът се подчини. Полицаят под прикритие го държеше на мушка и му четеше правата. В този момент към арестувания член на Бандата на Миро се насочи една съвсем истинска бабичка, възвърнала онзи устрем, който се забелязваше на спирката.
- Върни ми портмонето, чумата да те ръгне!
Старата жена гарнираше всяка дума с възпитателен удар с дръжката на бастуна си. Бандитът нададе жални стонове и окончателно загуби всякакъв авторитет. Загуби си и бомбето.
- Успокойте се, госпожо! – намеси се полицаят. – Всичко е под контрол. Имуществото ви ще бъде възстановено, след като бъде надлежно протоколирано, снимано и въведено в базата данни. Няма да мине и седмица и портмонето ви отново ще е ваше притежание.
- Кво?
Жената отстъпи от бандита и направи крачка напред, все oще стискайки бастуна за основата му. Полицаят изглеждаше разколебан и се озърташе за подкрепление. Изглежда налагането на бандита само разпали гнева на старицата и част от него сега бе насочен към представителят на закона.
Справедлив гняв, ако питате мен. Искам да кажа, противозаконно е цивилен да се преструва на полицай, но ако полицай се маскира като почтена пенсионерка всичко е ОК. Що така?
По звуците, които достигаха до мен от предната част на тролея, разбрах, че подобна съдба е сполетяла и третия бандит, ама не виждах добре от струпаните на камара възрастни жени. Предполагам, че окаяникът бе някъде отдолу.
Какъв нелеп край за славната Банда на Миро! Човек не може да не се разочарова.
Подкрепленията най-после пристигнаха и патрулки обградиха тролея. Някакъв човек взе да крещи разни неразбираеми неща по мегафон. Агентът пък крещеше на ръкава си, че всичко вече е наред и врагът е окован с белезници. Онзи обаче държеше на устава и взе да чете правата ни.
Тъкмо се бяхме поуспокоили, а Агентът ми обясняваше, че в десетдневен срок трябва да подам молба, декларация и заявление в три екземпляра до МВР, за да си получа билетите, когато вратата на кабинката на шофьора се отвори с трясък.
Първото, което излезе оттам, бе един съвсем осезаем облак. Дори от мястото, на което се намирах, усетих, че мирише на разсипан оцет и на... е, на футболни фенове далеч след края на мача. После през вратичката се измъкнаха три бързи хлъцвания, последвани от едър, плешив господин с очила с дебели рамки и ужасно червени нос и бузи.
- Не... Хлъц!... Не... Хлъц!
Шофьорът вдигна показалец и наведе глава.
Концентрираше се. После продължи:
- Не моа а работа така, рииш ли? Рииш ли ме? Напреджение, напреджение, напреджение! Хлъц! Не моа! Хлъц!
И след този пример за ораторско майсторство, той напусна тролея, отдалечавайки се по траектория, която в никакъв случай не беше най-краткото разстояние до там, за където бе тръгнал, където и да бе това.
И така, един по един ние, редовните ползватели на градския транспорт, напуснахме превозното средство. Едни се вайкаха, че закъсняват за училище, други се вайкаха, че няма да стигнат навреме за кръчмата преди мача и заради такива неща спорта ни е на това дередже, трети обвиняваха за всичко министърчето със зализания перчем.
Аз лично, закъснявах за работното си място, но крачейки натам си мислех за съвсем други работи. Не знам защо това се оказа преломен момент за моя светоглед, та тази случка дори не попадаше в топ 3 на най-лошите ми преживявания в тролея! Искам да кажа, дори нямаше флашмоб, в който хората се качват без панталони!
Ама ето на, взех решение. Трябва да си купя кола.


КРАЙ