Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pts2grimm
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13994

Онлайн са:
Анонимни: 418
ХуЛитери: 3
Всичко: 421

Онлайн сега:
:: Patrizzia
:: Albatros
:: lamarinnn

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2022 »»

П В С Ч П С Н
            1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЕгер: Децата на войната, Легенда и Черно сърце, черни лъжи
раздел: Фантастика
автор: LeadFoot

3
Децата на войната

Тализ беше на калния път. Плачеше, викаше, молеше. Но другият не го чуваше и сините му очи не ставаха по-ясни. Той шепнеше, усмихваше се. Понякога поглеждаше лудешки и тези негови сини очи обещаваха отмъщение. И сънят се повтаряше постоянно. Тализ не можеше да излезе от този кошмар.
- Идвам... не можеш да избягаш...
- Съжалявам!- изкрещя отчаяно егерът.
После тънък звук премина през тъмнината и надви воя на вятъра. Стържене? Слабо... засилващо се. Тализ вече спря да обръща внимание на сините очи. Какво е това? Не беше от съня. И той разбра какво е, а с това по гърба му премина нова вълна на паника.
- Не и...- развика се яростно.

***

Чевръстко бутна вратата с количката си и влезе в стаята. Мъжът със странните сиви очи беше седнал на края на леглото си. В краката му имаше локва изсъхнала кръв. Пеперуди запърхаха в корема на Чевръстко. Той примигна няколко пъти, да не би да сънува, но не- всичко си беше истина. Младежът блъсна количката напред и накара Джефри да престане да зяпа като идиот и да се премести.
- Какво ще го правиш?- попита уплашено икономът.
Чевръстко дори не го погледна. Вместо това облиза устни и разтвори уста в хищническа усмивка. В стаята влетя Бартъс Гуин.
- О, Боже...- промълви той- Мъртъв ли е?
- Мъртъв е, ваше висо...
- Не, не... Не може да бъде- завайка се Гуин.
Докато князът разтриваше лицето си с длани Чевръстко се засили към егера и извади един огромен сатър. И Тализ скочи.
- Не и днес!- изрева той и повали младежа.
Икономът припадна и се строполи гротескно на земята.
- Ах, ти! Гаден, мръсен...- разкрещя се егерът.
- Спокойно, Тализ- опита се да го надвика Гуин.
Егерът вече беше измъкнал меча си и го засилваше за удар.
- Mani naa lle umien?*
Тализ се спря. Елфката от кръчмата беше на вратата и ги гледаше невярващо.
- Да не сте полудели?- извика им тя- Какво става?
Ако в този момент Гуин не беше хванал ръката на егера, Чевръстко със сигурност щеше да остане без глава. Тализ щеше да си довърши започнатото. Но князът го дръпна настрани:
- Успокой се. Помислихме, че си... Нали знаеш?
Егерът не му отвърна. Прибра меча си и се обърна към елфката.
- С теб ли съм?
- Да, с мен си и вече закъсня.
- Съжалявам. Тръгваме веднага.
Елфката сви рамене.
- Луди човеци- промълви тя.
Двамата с Тализ говореха на елфически и другите не разбраха нищо. Егерът остави Гуин да се оправя с припадналия иконом и проснатия в локвата кръв младеж.
Пред замъка ги чакаха трима елфи на коне. Тализ и жената се качиха на своите. Тръгнаха почти в галоп. В града се забавиха. На места трябваше да спират и да изчакат някоя каруца или просто навалицата от хора да се премести. Веднага щом излязоха от градските улици отново се впуснаха в галоп. Пътят беше кален, а времето отвратително. Като всяка друга сутрин в Рангваен и околността- винаги мъгла, винаги дъжд. Слънцето изгряваше като навсякъде другаде, но тук никой не го виждаше.
Хора, елфи и джуджета вървяха от лявата страна на пътя и образуваха безкрайна колона от подгизнали и измръзнали нещастници. Децата на войната, така ги наричаше Тализ. Оставяха всичко, което имаха, ако въобще им беше останало нещо, и бягаха. Надяваха се да ги пуснат в Рангваен. Хората и джуджетата може би щяха да преминат, но елфите в никакъв случай. Повечето или щяха да бъдат съдени, или отпратени. И в двата случая щяха да умрат. Първите на бесилото, за неизвършени дела, а вторите от глад, студ и мизерия.
Групичката на Тализ спря в една борова гора долу-горе на средата на пътя. Беше още сутрин. Белият каймак на мъглата покриваше зелените клонки на дърветата, чиито стебла бяха подгизнали от постоянния дъждец.
- Какво правите?
Групата наскача от конете. Елфите започнаха да се протягат унило.
- Оберин, Скимо! Стъкмете някакъв огън. Елис, оправи се с конете- заповяда жената и тримата елфи тръгнаха по задачите си.
Двамата с Тализ се спогледаха.
- Какво?- попита тя.
- Съжалявам, че закъснях.
Елфката сви рамене. Хубавото й лице стоеше навъсено цяла сутрин. Бадемовите й очи шареха наоколо.
- Защо ни следи вълк, човеко?- попита унило един от елфите, който в момента подреждаше камъни в кръг.
Тализ изпсува на ум. Не беше забелязал никакъв вълк. Вместо да отговори заоглежда гората, но не видя нищо докато русокосата елфка не му посочи. Животното беше седнало и се смееше по кучешки с изплезен език. Бялата му вълча козина го правеше почти невидим в мъглата. Три червени успоредни линии се открояваха на дясната му скула.
- Дорегарай, не стой там. Ела- извика му Тализ.
Сега беше ред на елфите да се изненадат. Когато вълкът се изправи и показа истинските си размери, заприлича на овца. Животното имаше далеч по-масивна мускулатура от събратята си, а в мощната му челюст се открояваха зъби колкото човешки пръсти. Щом се приближи и забави крачка, елфите видимо се притесниха. Този, който подреждаше камъните, се бе изправил и започна да изважда меча си.
- Оберин, не прави глупости- скара му се жената.
Скимо и Елис също се бяха приближили и гледаха уплашено. Изведнъж вълкът хукна настрани и се скри в мъглата. После от същото място излезе човек.
- Хиляди звезди!- извика смаяно Оберин.
Вълкът се бе превърнал във висок мъж, облечен с типичното за магьосниците сивкаво кожено палто с качулка, стигащо до петите. Мъжът запристъпва към тях и се почеса по дясната скула, където още стояха трите успоредни червени линии. Изчакваше реакцията на елфите, които побеляха като мъглата.
- Draug agar! Небеса!- възкликна русокосата елфка и се поклони- Извини невежеството ни, велики магьоснико. Не те познахме заради страха си.
Draug agar или Вълча кръв. Така елфите наричаха Дорегарай. А Тализ го наричаше просто приятел.
- Няма нужда да се извинявате и да коленичите. Не ме познахте, защото не исках да ме познаете.
Магьосникът се усмихваше и говореше, но погледът му не се отместваше от Тализ, който му отвръщаше по същия начин. Елфите още коленичиха, когато двамата се прегърнаха.
- Проклет да съм, приятелю, но не очаквах да те видя тук- каза егерът.
Дорегарай се усмихна.
- Има за какво да си говорим.

***

Насядаха около малкия огън, под един огромен бор, който нямаше с кой знае какво да ги пази от постоянния ситен дъжд. Елфите се скупчиха един до друг като деца и се топлеха взаимно. От двете им страни бяха Тализ и магьосникът, които също като дъжда не спираха да си говорят. Никой нямаше апетит. Ръфаха апатично комат хляб и малкото изсушено месо, което имаха. Най-накрая се запознаха. Елфката се представи като Енелия, елфът с дългата черна коса и катинарчето се казваше Оберин, а другите двама, съдейки по държанието доста по-възрастни, бяха Скимо и Елис. Групичката им гледаше от време на време към пътя, който се чернееше сред мъглата. Русокосата се опитваше да скрие погледите си и се взираше в единствената съчка, която гореше вече в продължение на двайсетина минути благодарение на Дорегарай.
Тализ го болеше, макар че прикриваше успешно тези свои чувства. Правеше се, че не вижда насълзените очи на Енелия. Страдаше още повече, че не може да й помогне. Нито на нея, нито на нещастниците на пътя. Някои от тях се обръщаха и поглеждаха към огъня със стаена надежда. Но надеждата отминаваше, щом колоната се придвижеше напред.
Групичката на Тализ сякаш се измори, а може би измръзна до край. Елфите и егерът наскачаха на конете, а Дорегарай реши отново да се превърне в огромен вълк и хукна през мъглата. Тализ не попита стария си приятел какво прави тук. И най-важното, защо е решил да се присъедини към тях. От разговора помежду им разбра само, че магьосникът също отива в Дорен.
Следващите два часа бяха изпълнени със студ и тишина. Групичката яздеше почти в галоп, а Дорегарай се движеше успоредно на тях в гората. След известно време, заедно с ледения вятър, дойдоха и първите постове на граничните войски на Рангваен. Те обаче бяха като замръзнали и не се интересуваха от Тализ и елфите. Мъжете се обръщаха и се взираха в мъглата сякаш никой не преминава по пътя.
Пристигнаха в Дорен в ранния следобед. Градът беше огромен, опасан с каменни стени и изумително бял. Толкова, че ако завалеше сняг или както в случая имаше мъгла, ставаше почти невидим. Когато идваха, Енелия им каза да спрат(на средата на нищото, заобиколени от бяла пелена). Скимо извади лъка си и стреля в широка арка. След няколко секунди от града дойде друга стрела, която се заби на метър пред тях. Елфката погледна перата й- сини. Удовлетворена от цвета каза на групата, че могат да продължат. Тализ се зачуди дали наистина елфите могат да го оцелят при тази мъгла. Сети се за Дорегарай, който се беше отклонил някъде по пътя. Беше сигурен, че магьосникът ще се оправи сам.

4
Легенда

Завързаха му очите с надеждата, че няма да запомни пътя. Докато вървеше и се препъваше по улицата, Тализ усещаше погледите на елфите, минаващи покрай него. Не можеше да види студената омраза в тях, нито ненавистта им, но те пареха върху лицето му.
Според егера изминаха около километър, когато му завързаха и ръцете и го заблъскаха в централната крепост на града. Енелия смотолеви някакво извинение и предопреди останалите, че Тализ знае елфически. Разговорите им веднага секнаха. После се отвори огромна дъбова врата, стигаща от пода до тавана. Изблъскаха егера вътре и с него влезе само Енелия и отговорникът й- Оберин. Двамата коленичиха и накараха Тализ да направи същото.
- Кой си ти?- екна из залата твърд глас.
- Аз..- понечи егерът.
- Чичо, той се казва Тализ- нервно го прекъсна Енелия- Носи съобщение от човешкия княз Гуин.
При тези думи през залата премина вълна от шепот.
- Тишина- изрева твърдият глас- Аз съм Морхен. Водач на елфите от Дорен. Имам въпрос към теб. Защо да не те убия още сега?
Енелия се обърна отчаяно към него. Сякаш го молеше да даде някакъв удовлетворителен отговор. Превръзката пречеше на Тализ да вижда, ала не и да чувства. Той знаеше, че гневни сълзи напират в красивите й очи. Егерът въздъхна и за миг порови в душата си за страх, но такъв нямаше.
- Моята работа- отвърна той с изморен глас и изправена глава- е да донеса съобщението. Аз съм тук, съобщението също. Работата е свършена.
- Оберин, дай ми съобщението- каза твърдият глас.
Някой започна да рови в джобовете на Тализ. Намери свитъка и го тупна приятелски по рамото. По камъните зачаткаха ботуши- два, три, четири пъти.
" Значи съм на около 5 метра от Морхен " заключи егерът.
- Отговорът ти нямаше значение, Тализ. Съзнаваш ли?- отново твърдият глас.
- Чичо, моля те- опита се да го защити Енелия.
Егерът кимна.
- Съзнавам. Нека обаче ти разкажа легенда, Морхен. Знаеш ли приказката за тъжния крал?
Тишина.
- Имало едно време един крал, Радомир му викали. Радомир бил жесток и властен човек. Управлявал кралството с желязна ръка и то просперирало. Народът му бил предан до самата смърт. Всеки се обучавал във военното изкуство и бил готов да се бие и умре за кралството си. Един ден при Радомир дошъл пратеник с предложение за мир. Но Радомир не искал мир. Нали хората му били войни. Заслепен от гордостта си той пренебрегнал съобщението и наредил да убият пратеника. Така и станало. Никой обаче не знаел, че пратеникът, воден от злобата си, е сключил сделка със смъртта. Един ден той се върнал и избил всички близки на Радомир. Всеки един от тях. Първо семейството му, после близките приятели, след това познатите и дори хората, които само го познавали. Всеки един. Войнственият народ на краля не можал да го опази. Накрая, когато Радомир бил повален на легло от тъгата си, пратеникът го намерил и го пробол в сърцето. Дори в смъртта си Радомир бил тъжен- Тализ млъкна за момент. Тишината беше полепнала по залата като слуз- Морхен, знаеш ли кой уби Радомир?
Мълчание.
- Отговорът ти нямаше значение, Морхен. Съзнаваш ли?

***

" Артъс Макритис се натъкнал на легенда, когато бил в Брания. Според хората там копие от тази сказка стояло винаги в покоите на владетеля. Просто така, за да му напомня.
Един ден егер отишъл при крал Радомир като пратеник от друго кралство. Радомир не знаел, че при него идва егер. Той бил толкова заслепен от властта си, че попитал пратеника само за името му, а съобщението отхвърлил без да прочете. После наредил да обесят мъжа, за да докаже безконечната си власт и безстрашие. В нощта на обесването на егера около врата на Радомир се появили морави синини, сякаш го е стягало въже. Според легендата по този начин смъртта го белязала. От там на сетне животът на краля започнал да се разпада. Близките му умирали един по един. После неговите приятели, а накрая и всички познати. Хората казват, че всеки, който се доближил до него, рано или късно умирал. На краля не му останал никой. Живеел дните си в безкрайна агония, докато накрая не дошъл и за него обесеният егер. "

Из дневниците на Марио Авий
Марио лежеше на леглото си обгърнат от тъмнина и студ. Не беше запалил нито камината, нито коя да е свещ. Чешеше бялата си коса и се взираше в тавана. Завивките му стояха нагънати и сгърчени в края на леглото. За първи път от 30-40 години насам възрастният мъж сънува кошмар. Горещата му пот се стичаше по лицето му като сълзи и се превръщаше в пара, заради разликата в температурите. Марио потрепери при спомена, върнат от съня. Пътуваше с 20 войници от Нарлин към Рангваен. На пътя срещнаха жена болна от нещо. Кожата й беше почерняла на места. Останалите пътници я гонеха и блъскаха. Групата на Марио спря и й помогна. Дадоха й вода и храна. До вечерта вече половината войници нападаха мъртви в канавките. Едвам успяха да ги заровят. Сутринта Марио и тримата останали живи пристигнаха в Рангваен.
Толкова много мъртви... Толкова много. Всичко започна от Висеград, където самият император Филип, четиринайсегодишен хлапак, заповяда на Марио да издири и залови убиеца, наречен Тализ. Това беше преди няколко месеца. А на стареца тези месеци му се струваха като години. Хвърли безкрайни дни и нощи в преследване на дух, на едно привидение, което се появяваше тук и там и изчезваше, а заедно с него изчезваше и някой нещастник. На Марио му дадоха една чета от млади войници, които се хвърлиха към задачата със същия хъс, с който кучето пази кокала си. За горките глупци заповед от императора значеше нещо. Е... в момента, в който се приближиха до Тализ, дружинката рязко намаля. Стопи се до отчайващите четирима души- самият Авий, Лилавия, Лор и Джером. И четиримата едва кретаха. Не се знаеше дали ще доживеят утрото.
Но всяко нещо по реда си. Първо дойде новината, че Ектор Сантамеро, княз на Норей, е починал заедно с цялото му семейство. Паднали от някаква пропаст. Оказа се, че Сантамеро е познавал Тализ, даже били приятели. Марио разбра това, едва когато отиде в Нарлин, столицата на Норей. После подгониха несъществуваща следа. Авий започна да търси причини защо Тализ би убил Сантамеро. Такива никога не намери, но той беше убеден. След ден на разпитване на пограничните войски на Норей стана ясно, че Тализ е преминал в земите на Бартъс Гуин. И тогава Марио се впусна в преследване с цялата си чета. Тръгнаха право към Рангваен. Някои стигнаха.
Белокосият старец се измори от непрестанното мислене. Хвана едно одеяло и се зави, а после затвори очи, разтърквайки лицето си. Преди да заспи се сети за Бартъс Гуин, с когото се видяха преди няколко часа. На Марио му трябваха около 20 минути, за да убеди княза, че или ще получи каквото иска, или ще вдигне императора на война.

5
Черно сърце, черни лъжи

- Съжалявам за случилото се.
- Няма нужда- усмихна й се Тализ в отговор.
Елфката сякаш се засрами още повече и сведе глава. Вървяха по една от улиците на Дорен. Енелия го затрупваше с факти за града- колко бил голям, колко реки минавали през него, къде се намирали мостовете, как щели сега да излязат в някаква долина. Тализ се стараеше да запомни колкото може повече, но скоро паметта му започна да се дави в морето от информация. Оберин пък се мъкнеше зад тях като кодук. Егерът му хвърли кос поглед. Елфът явно пазеше Енелия и му отвърна с отегчено повдигане на глава.
- Долината, в която ще излезем, част от града ли е?- попита Тализ.
- Да. Стените ограждат и нея. Отвъд тях има борова гора- отговори му Енелия и като видя интереса в очите на събеседника си продължи още по-разпалено- Това е югозападната страна. Централната порта е от южната, а... Слушаш ли ме?
Погледът му се беше отплеснал върху русата плитка на гърба й, която стигаше до кръста.
- Да. Значи е вярно?
- Кое?
Тализ се усмихна на искреното недоумение в очите й.
- Че винаги има някаква стратегия в строенето на градовете ви.
Елфката беше толкова шастисана, че не можа да продума нищо. Гледаше го изненадано и пърхаше с мигли, докато се сети какво да отговори.
- Например Дорен- продължи егерът- е разположен между две гори, от юг и север, река и планина. Откъм реката местността е равнинна и евентуална атака ще се забележи от километри. Горите пък са вашето царство. Елфът сред дърветата е като рибата във водата. Планината прикрива целия ви югоизточен фронт и не позволява на Гуиновата войска да ви заобиколи. Обсада на Дорен е напълно невъзможна- заключи Тализ все едно беше общоизвестен факт.
Оберин избърза напред и го хвана за рамото.
- И ти разбра всичко това от бръщолевенето на Енелия?
Егерът не му отговори, а продължи да върви. След малко излязоха и в долината.
- Идвал ли си преди в Дорен?- попита го елфката.
- Не. Впечатлен съм от града ви- каза Тализ и се завъртя във всички посоки.
Спряха насред полето от зелена, мокра трева, стигаща до коляното.
- Какво означава "егер"?
Енелия се опита да прикрие интереса си, но направи точно обратното. Гласът й излезе по-тих от нормалното, а бадемовите й очи се спряха право на лицето на Тализ. Затова той се усмихна и наклони глава настрани.
- Хайде да играем, а?- предложи й.
Елфката присви очи и продума предпазливо:
- На какво?
- Ако ме победиш в дуел, ще ти отговоря. Ако аз победя, довечера ще бъдеш с мен на празника.
Енелия отметна глава назад и се засмя гръмко. Дори Оберин не можа да сдържи усмивката си, но не каза нищо. После изведнъж, както се смееше, елфката стана сериозна и се вгледа в Тализ.
- Кой си ти, човеко? Откъде знаеш толкова много?
И като каза това, тя измъкна блестящия си меч, описвайки прекрасна арка. После кимна на Оберин, който носеше оръжието на Тализ откакто беше в Дорен. Елфът сякаш преглътна трън, но се подчини. Егерът реши да се бие без да вади меча си от ножницата. Размаха го из въздуха, колкото да усети теглото и застана в бойна стойка. Оберин отстъпи няколко крачки и се започна.
Тя нападна първа. Скочи напред като котка, нанесе три удара, които бяха светкавично блокирани, после отстъпи и на свой ред отби нападението на Тализ. Двамата размахваха мечовете си с такава скорост, че Оберин трудно проследяваше всички атаки и контраатаки. И изведнъж защитата на Енелия се пропука. В опит да избегне идващия удар тя отскочи назад, спъна се в един бурен и тупна по гръб. Тализ се засмя и спря.
- Късметлия- изсъска му тя и се изправи.
- Готова ли си?
Елфката му отговори с няколко яростни и напълно безсмислени удара. Поредният й вертикален замах беше блокиран. За момент двамата се вкопчиха в силова схватка с ясен победител. И тъкмо когато Тализ надделяваше, Енелия измъкна с лявата си ръка втория си меч от ножницата на гърба и замахна хоризонтално към ребрата на противника си. Пропусна. Пропусна от няма и метър. Егерът вече беше на крачка назад, а когато елфката изгуби равновесие, повлечена от силата на собствения си удар, той просто я бутна с крак на земята. Преди тя да успее да се претърколи Тализ опря меча си в гърлото й. Усмихна й се, отпусна оръжието и й подаде ръка.
- Как го направи?- попита го елфката, докато се изправяше.
- Кое?
- Никой не е толкова бърз!
Егерът се усмихна още по-широко.
- Оранжево ще ти отива.
Енелия се засмя, клатейки глава. Скръсти ръце и започна да хапе устни.
- Обещанието си е обещание- каза Оберин- А и оранжево наистина ще ти отива.
- Ще облека каквото си искам- сопна се тя и тръгна обратно към града без да ги чака.
Тализ и Оберин се спогледаха.
- Хубав трик- подхвърли елфът- Ще ме научиш ли?
- Май ти го дължа, а?- отвърна му егерът без да го погледне.
Хвърли му меча и двамата закрачиха след Енелия.

***

Е, празненството не се разви толкова добре за Тализ. От куртоазия ще кажа, че Енелия наистина се беше облякла в оранжево. По-точно в прасковено, което пасваше идеално на кожата й. Елфическата й рокля разкриваше повече отколкото скриваше, но Тализ успя само да я зърне.
Тук е моментът да спомена, че Дорегарай навести приятеля си в късния следобед.
- Защо не каза по-рано?- викна му той още от вратата на къщата, в която бяха настанили Тализ- Щях да се телепортирам до Висеград... Да ти взема някой костюм.
- Не ми трябва- отвърна му сухо егерът и продължи да търка ботушите си с един извехтял парцал.
- Поне да беше споменал, та парфюм да ти бях донесъл- продължи Дорегарай и седна на масата срещу Тализ- Миришеш на кон. Да не би да мислиш, че елфките предпочитат...
- Стига, моля те! Я ставай. Хайде, вземи се телепортирай на майната си.
- Добре, добре!- магьосникът скочи от масата и разпери отбранително ръце- Просто исках да помогна. Можеше да измислим нещо. И умната довечера.
Тализ му махна с ръка все едно пъдеше муха. Дорегарай сдържа усмивката си и закрачи обратно към вратата. Почти до нея се обърна пак към приятеля си:
- Предвид възрастта ти... Имам едни отвари специално за...
И не довърши, защото Тализ хвърли ботуша си по него. Дорегарай се изниза през вратата, тъкмо когато обувката я удари. По гърба му се посипаха псувни.
Вечерта премина още по-зле. Цял Дорен празнуваше и Тализ едва успя да намери Енелия на един малък площад, близо до двореца. Прекрасната елфка говореше с двама видимо по-възрастни от нея мъже, а кавалер й беше Оберин. Тализ се насочи към тях, което предизвика вълна от шушукане. Оберин му хвърли спокоен поглед и се извини на Енелия. Двамата с Тализ бяха на две-три крачки един от друг, когато елфът му каза най-благо:
- Пазех ти мястото.
Егерът смръщи вежди и преди да се усети беше повален на земята. Дясната ръка на Оберин, въоръжена с бокс, го цапардоса в челюстта. После още един път в слепоочието. А когато Тализ инстинктивно предпази главата си с ръце, Оберин го ритна в ребрата и след това в главата. Елфът замахна за още един удар с ръка, но Дорегарай се появи от смълчаната тълпа и му извика:
- Стига толкова, Оберин. Достатъчно.
- Той е човек... Убий го, Оберин...- чу се някъде отстрани.
Дорегарай стисна зъби та чак вратните му жили изскочиха.
- Я млъквай, глупако- изрева магьосникът- Разкарайте се, представлението свърши.
Погледна към Тализ, който лежеше като препариран и въртеше очи.
- Хайде ставай. Нищо ти няма... Приготвил съм ти кон.
Егерът се изправи, отупа се и изплю кръв. Хвърли бърз поглед на Оберин. Елфът му направи жест с ръка- след вас.
- Отивай с него- каза му Дорегарай, а след кратко колебание му прошепна- Благодаря.

Двамата вървяха в тишина. Тализ водеше, Оберин следваше. Когато почти излязоха от града, елфът продума:
- Ако я беше докоснал, щеше да вкараш няколко рода в кръвна вражда.
- Значи тя е ключът към превземането на Дорен?
Засмяха се.
- А ти какъв си й, Оберин? Далечен роднина?
- Охрана- отвърна простичко елфът.
Излязоха от главната порта. Отпред ги чакаше само приготвеният кон. Изведнъж, както нищо му нямаше, Тализ залитна настрани и падна на колене. Преди Оберин да успее да го вдигне, егерът повърна.
- Ще ти помогна да се качиш на седлото- предложи елфът.
- Няма да мога да яздя- сдъвка Тализ и се надигна с мъка. Няколко от ребрата му бяха спукани.
- Ще се справиш ли до Рангваен?
Егерът не му отговори. Погледът му беше мътен и зареян някъде настрани. Оберин си помисли, че въобще не го е чул.
- Какво те притеснява, Тализ? Съжалявам, че стана така, но...
- Вече съм Тализ, а? Досега бях "човеко"- усмихна му се насреща- Спокойно, Оберин. Пази ми мястото, докато се върна.
Елфът разпери ръце неразбиращо. Егерът кимна на коня и животното, незнайно как, разбра и тръгна напред. После и той закрачи след него, а в главата му се въртяха притеснителни въпроси. Например защо Дорегарай знаеше за предстоящия побой. Защо Доренските елфи отказват предложение за мир?
"Какво правиш, приятелю?", мислеше си Тализ, "Колко черни са твоите лъжи?"


Публикувано от Administrator на 19.10.2013 @ 18:39:30 



Сродни връзки

» Повече за
   Фантастика

» Материали от
   LeadFoot

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

21.05.2022 год. / 12:42:00 часа

добави твой текст
"Егер: Децата на войната, Легенда и Черно сърце, черни лъжи" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Егер: Децата на войната, Легенда и Черно сърце, черни лъжи
от Dred на 30.10.2013 @ 10:49:23
(Профил | Изпрати бележка)
Разказът ми хареса, въпреки че се получава малко накъсано и на моменти неясно, макар да предполагам, че това се дължи на факта, че се поднася парче по парче.
Ето ти моят съвет, като завършиш цялата поредица от 12 разказ, вкарай още 200-300 хиляди знака (това само ще обагати историята) и ще се получи доста добър роман.
Ще чакам останалите 10 части.
Не спирай!