автор: Dimi

Идваш, наметнат с светлика от всички посоки,
в твоите стъпки изгряват от мрака очи.
Парещи тайни стопяват сълзи вкаменени,
виждаш ги ясно далечните умни съдби.
Няма да спреш пред съда на разбунени аз-ове,
дръзко не ще разделиш укрепения страх.
Сам господар, пред другите сваляш оградите,
никой не знае в кого си заложил смеха.
Дом не събра и честит не отнесе завивките,
вярна до твърдост бе твоята нежна любов,
толкова чиста, че нямаше място за приказки,
толкова щедра, че беше надежден подслон.
Ти ме оформи с топящи се ледени късове,
за да избликна в фонтан от разлети мечти,
твоя е моята четирилиста всесилница,
твои крилата над шум и лисичи земи.
Ето ме с трепет в дробовете - кост в крехкостта ми,
нямо откъсваш за мен ароматния нерв
и с деликатност, родена в гоблена ти пъстър,
донарисувай ме с думи, създай ме за теб!