автор: iszaard

Стряскам се и поглеждам телефона. Натискам копчето за отказ и затварям очи. Отново звъни... През ума ми преминават няколко несвързани мисли, които отхвърлям с прецизна лекота. Те са още неоформени малки петънца, които просто приглаждам в близост до отворите на подсъзнанието. И те изтичат...
Снощи плаках. Но не като дете, което настоятелно потропва с крак знаейки, че още по-късно днес или пък утре ще получи желаното. Плаках уморено, вгъвайки се в себе си, заслушана в най-тихите тонове на сърцето. Там, където е границата на пустотата. А отвъд нея - разпад.
Тя, Любовта е най-далечната спирка в живота ми. В която и посока да тръгна, миражът и, понякога измамно веществен, се размива в хоризонта, и аз, изтръпнала от ужас сядам сред пясъците на самотата си, за да се изправя, всеки път с все по-изпразнено сърце, и да продължа по пътя си. Накъде? Наникъде!
Чела съм хиляди думички за тази любов. Кого ли не е впримчил този мираж. На кого ли не е поизтупал сърцето. Кой ли не е окуцял от безнадежно премятане през някакви лабиринти, които услужливото съзнание поддържа въпреки или пък с непременното съгласие на себе си, за да не се самоунищожи още в същия миг, за да не се разпадне на собствените си миниатюрни парченца очакване - едно кристално кълбо, което въртим с шеметна скорост, вътре в себе си напълно убедени, че е вълшебно, защото това именно твърдят приказките.
Обаче животът не е приказка. И в него краят не е щастлив. Няма празници, няма щастие, няма го удовлетворението, че след всички мъки и подвизи на сърцето (защото подвизи е най-точната дума), то ще получи справедливата награда, едничкият смисъл от цялото страдание, което е понесло, от безбройните смърти, които са го застигнали - вълшебни или пък не, по този път към миража, който винаги се размива в хоризонта.
И трябва ли да съм спокойна, че същият този живот ми сподели истинското значение на приказките?! Кой знае защо се мръщя на техните успокоителни слова, на тяхната щастлива увереност, че накрая все пак ще получа онова, което сърцето ми така безразсъдно желае - да се превърне в туптяща, разливаща себе си светлина, която топли, храни, напоява, създава светове, лети и разстила цветове с безброй нюанси - малки и големи сътворени неща, всяко със свой собствен живот.
Макар умът да разбира всичко това, сърцето не спира плаче, да се свива, да тупти на границата на собствения си разпад, защото знае, че трябва да бъде просветлено, за да свети то, да бъде нахранено, за да храни, да бъде напоено, за да напоява, най-сетне да бъде сътворено, за да твори и то светове. Сърцето отказва да дава любов на не-любовта, защото не вижда ответа, струва му се, че напусто потъват лъчите му в тъмнината. А тя, тъмнината не свети, а само поглъща, поглъща...
Моето сърце не е самостойно. То е само сълза от Извор, лъч от Слънце, искрица от Огън, капка от Океан и докато не се слее със своята безкрайност и пълнота, винаги ще се блъска в невъзможността си да получи онова, за което приказките разказват.