Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Vrytka
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14027

Онлайн са:
Анонимни: 371
ХуЛитери: 5
Всичко: 376

Онлайн сега:
:: mariq-desislava
:: rajsun
:: pepelqshka13
:: Albatros
:: Mitko19

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Декември 2022 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031 

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
3 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЕгер: Егер, Тъмнината на душата
раздел: Фантастика
автор: LeadFoot

" ... а аз до последно отказвах да повярвам, че този човек съществува. Ако всички следи бяха точни, ако всички архиви бяха верни, нещото, което преследвахме въобще не беше човек. Историята му започваше някъде преди 80 години. Успяхме дори и името му да издирим- Тализ...

Преживял е чумна епидемия във Висеград преди 17 години и е умирал 8 пъти. Или поне за толкова знаем ние. Счупвания, падания и отрязани крайници за него са били ежедневие. От всичко това се е възстановявал напълно. И аз отказвах да повярвам, че такова нещо съществува... Докато един ден не се срещнахме. "
Из дневниците на Марио Авий

Възрастният мъж седна на един стол пред себе си и прокара пръсти през бялата си коса.
- Започвай, започвай- кимна уморено на кръчмаря.
- Ами, какво да ви кажа, господа... Аз... той...
Възрастният закри лицето си с длани и издиша дълбоко.
- Как се казваш?- попита.
- Самюел, господине. Самюел Хафтъри- изхлипа кръчмарят. По съсухреното му лице се стече сълза и капна на тезгяха. Самюел я избърса нервно с бялата си кърпа и погледна умолително четиримата мъже пред себе си.
Възрастния с бялата коса, Марио Авий, разчиташе като карта лицето му. Горкият щеше да тръшне глава и да заплаче като дете. Авий се опита да го успокои. Иначе нищо нямаше да разбере.
- Виж, Сам, интересува ме просто какво стана- каза той и свали ръцете от лицето си- Ти за нищо не си бил виновен. Този човек е опасен и аз съм сигурен, че те е принудил да му сътрудничиш.
Кръчмарят закима бързо. Хвана се като удавник за тези думи.
- Да, да. Точно така беше.
Един от четиримата мъже срещу него му подаде цигара и я запали. Самюел Хафтъри избърса напиращите сълзи с изкривените си от работа пръсти и събра кураж.
- Той ми каза нищо да не казвам, нищо... Дойде вечерта. Седнай ей тука- посочи едно място до тезгяха- Поръчката му беше много странна. Помня идеално- бира и купичка черен пипер.
Марио Авий повдигна вежди от изненада и се обърна към един от хората си.
- Не знам, шефе- промълви той в отговор.
- После зачака- продължи кръчмарят с пресипнал глас- Беше с качулка и черен кафтан с интересни окраски.
Белокосият пак повдигна вежди и Хафтъри добави припряно:
- Нещо като шипове. От сребро, мисля. Бяха върху раменете му. Имаше и върху ръкавиците, сигурен съм.
Кръчмарят спря и дръпна толкова силно от цигарата, че очите му се присвиха
- Носеше и меч на гърба си. Стоеше така. И после изведнъж започна да се гърчи, ама си помисли, че никой не го е видял. Аз обаче...
- Да се гърчи? Как така да се гърчи?- почти му извика Авий.
- Ами... Той такова...- замънка Хафтъри.
- Как така се е гърчил?- прекъсна го ядосано белокосият.
- Стоя си и изведнъж започна да се тресе, господине. Само няколко секунди, ама аз го видях. Жалко, че и той ме видя...
Кръчмарят пак спря и нови сълзи запариха в очите чу. Преглътна и заговори жално.
- Хвана ме за гърлото и ми каза нищо да не споменавам за това, иначе щял да ме заколи като...
- Давай нататък, глупако- развика се един от хората на Авий.
- Лилав!- сепна се белокосият- По-спокойно.
С типично женски маниер мъжът среса с пръсти дългата си коса и отиде малко по-встрани. Кръчмарят гледаше изплашено като плъх, но по знак на Авий продължи.
- После, господа, дойде и магьосникът ни. Веднага разпозна този Талий..
- Тализ- вметна тихичко Лилавия.
- .. и стана патаклама.
- Какво? Какво станало?- в спокойния глас на белокосия запариха искрите на раздразнение.
- Спокойно, господине- каза кръчмарят и засмука от цигарата.
- Я започни от бирата с пипера- намеси се Лилавия.
- Ами, добре. Ето какво стана.

***
Тализ си поръча бирата и черния пипер. Неестествено сивите му очи пареха от умора и той ги разтърка с пръсти.
"Дълъг ден... дълга седмица..."
Видението започна изведнъж. Засмука го като водовъртеж и изкара въздуха от дробовете му. Озова се на разкалян път, заобиколен от мрак. Ледените пориви на вятъра хвърляха в лицето му ситни капки дъжд. На десетина крачки отпред стоеше някой. Тъмната фигура се обърна. Мъж. С разкривено от ярост лице, което губеше човешки облик. Мъртвешки бялата кожа беше раздрана от отровна усмивка, а лудостта беше оставила своя отпечатък върху изцъклените сини очи. Тализ си спомняше тези очи. Дълги години за него те бяха най-яркото нещо в нощта. Сега притежателят им хукна към него и се развика с пълно гърло:
- Идвам, Тализ... Идвам! Не можеш да избягаш...
Противната ръка на паниката полази по гърба му и стисна сърцето му в болезнена хватка. Тализ не дишаше, не мислише и не помръдваше. Беше слаб, немощен, ала сините очи идваха. И точно преди да се сблъскат, другият мъж спря рязко и прошепна:
- Идвам... няма къде да избягаш... идвам...
После се събуди и си пое въздух толкова дълбоко, че дробовете го заболяха. Кръчмарят стоеше пред него. Остави му бирата и пипера. Тализ го хвана за гърлото и го дръпна към себе си.
- Ако кажеш нещо, ще те убия. Разбираш ли? Ще ти прережа гърлото като на прасе!
Хладният му глас прогони кръвта от лицето на кръчмаря, който се затресе като кутре.
- Ням... ням..- заекна слабият мъж и Тализ го блъсна настрани.
Надяваше се, че никой не ги е видял. Нощта беше студена, а виното в кръчмата горещо. То опияняваше хората. Правеше разговорите им интересни, а песните игриви. Караше ги да танцуват и да се смеят.
" Но най-вече ", помисли си Тализ, " виното ги кара да забравят... И тази вечер също ще я забравят."
Вратата на кръчмата се отвори и леденият вятър заблъска дерека.
- А-а, уважаеми магьоснико- започна кръчмарят подмазвачески.
- Млъквай- махна той в отговор и младото му лице се сгърчи от неприязън.
Мъжът избърса снежинките от лицето си и изтупа коженото си палто. После тръгна право към Тализ.
- Здравей, егерю- промълви магьосникът и оголи зъби в хищническа усмивка.
- Здравей, магьоснико- отвърна му Тализ.
- Няма ли да ме погледнеш?
Мъжът вече беше близо и вървеше все по-бавно. Температурата в кръчмата рязко се повиши. Около дясната му ръка се завъртяха няколко топчици огън.
- Няма ли да кажеш нещо, егерю?- заподиграва се той- Например "Не ме убивай, моля те. Страх ме е от смъртта."
Тализ сложи черния пипер в бирата и разклати халбата. После стана и я вдигна високо.
- Наздраве, магьоснико.
- Какво?
Егерът ливна бирата право в ококорените очи на магьосника. Мъжът реагира моментално и се телепортира няколко метра назад, търкайки очи с протяжен стон. След миг и халбата се пръсна в главата му.
Тализ напрегна волята си- светът започна да избледнява. Цветовете избягаха, а на тяхно място останаха само нюанси на черното и бялото. За по-малко от секунда кръчмата се превърна в черно-бял сън. Хората не помръдваха, сякаш се вкамениха. По бледите им лица застинаха най-различни уплашени физиономии. Тализ разпознаваше дирята на страха върху тях като боя. Виждаше я и можеше да я помирише. Единствено четиримата елфи, седнали на масата вляво зад магьосника, контрастираха на този овчи страх и по каменните им лица нямаше никаква емоция. Това мъртво, студено място бе светът на сенките. Тализ можеше да остане с часове в него, а всъщност щяха да минат минути. Но той се втурна към магьосника, излезе от сенките и го ритна в гърдите. Младият мъж хвръкна назад като кукла и падна върху масата на елфите. После се стовари на земята и обви гърдите си с ръка. От устата му започна да капе кръв. Примижа с невярващи очи, а Тализ вече беше до него, изваждайки меча си с красив замах.
- Недей- успя да изграчи преди главата му да се търкулне на пода.
Хората в кръчмата ахнаха, а елфите продължиха безцеремонно с вечерята си. Жената от групата им, млада русокоса елфка, се обърна към трупа и лицето й се сбърчи от злоба.
- Utinu en lokirim!- извика тя и се изплю отгоре му.
- Gohenonin*- каза й Тализ и тя едва не се задави с бирата си.
- Lle rangwa amin? Lle quena ilambe tel Eldalie?**
Егерът й се усмихна. Нарами трупа и взе отсечената глава.
- Namarie***- промълви й преди да си тръгне.

* Извинявай
** Ти ме разбираш? Говориш ли елфически?
*** Довиждане

***
- Преди колко време стана това?- попита напрегнато Авий.
- Ами... господине... вчера..
При тези думи и четиримата мъже скочиха на крака и хукнаха навън. Само един от тях, този когото наричаха Лилавия, се върна и грабна пита от тезгяха. Като го видя навън, Марио Авий разпери ръце въпросително. Едва после се сети. Не бяха яли нищо от... От колко време? Ден?
Скочиха на конете.
- Отиваме право в замъка- извика им белокосият и пришпори коня си.
Лилавия, мъжът с дългата коса, разцепи питата на три и даде другите две части на останалите от групата. След това и те пришпориха конете си след Авий.





2
Тъмнината на душата
" Артъс Макритис, моят предшественик, отишъл в най-северните части на Брания- в покрайнините на планината Ергес. Когато разпитал хората там, се оказало, че те имат дума за подобни същества- викали им егери. Казали му, че егерите са умрели войни, сключили сделка със смъртта. Смъртта ги възраждала постоянно. Егерите на практика били неуязвими. Каквото и да се случи, след известно време егерът се възстановявал. Когато Макритис попитал хората какво дава егерът в замяна, те отговорили, че цената е непоносима. "
Из дневниците на Марио Авий


Падна нощ, а нощите в Рангваен винаги бяха ужасно студени. Пограничният град се намираше в котловина, обградена отвсякъде с хълмове. Мъглата се стичаше като мляко по тях и заливаше града, потапяйки го в студената си задушлива милувка. В резултат на тази гальовност от страна на природата, нощем температурите падаха далеч под нулата, а улиците се превръщаха в сивкав тунел с кристализирана повърхност.
Егерът влачеше тялото по леда и успя да се подхлъзне само десетина пъти. Спря за малко, за да си поеме въздух и да се огледа. Гърлото му гореше от болка, а лицето му беше изцяло замръзнало. Ледената ръка на студа успяваше да мине дори през намотания плат около него.
Хвърли един поглед на трупа- вкочанените му ръце стискаха посинялата отрязана глава. Беше толкова замръзнал, че кракът му стоеше повдигнат без да бъде придържан. Егерът реши, че ако остане още малко така и той ще се вледени. Стисна протегнатия към него крак и се затътри по улицата.
Трябавше му повече от час, за да измине по-малко от километър до замъка.

* * *
Икономът отвори вратата и се вкамени. Сърцето му замря, мозъкът му изключи и предателските пръсти пуснаха таблата с коняка и чашите. С едно грандиозно "пляс" във въздуха се разхвърчаха кристалчета, които засветкаха в цветовете на дъгата. Бледното лице на иконома допълни фееричната картинка и клюмна жално настрани. От стиснатите му устни се зарониха тихички, жлъчни псувни.
В центъра на стаята Тализ и Гуин седяха около правоъгълна махагонова маса, отрупана с десетки карти и мастилници, а срещу тях, до камината, стоеше трупът с отрязаната глава в ръце. Тялото се подпираше в стената с изпънатия си напред крак.
Бартъс Гуин отметна назад кафявата си грива, която му служеше за коса и се засмя сърдечно.
- Няма проблем, Джефри. Върви за друга табла.
Икономът събра каквото можа от чашите и шишето и излезе със също толкова бледо лице колкото в началото.
Гуин се обърна към Тализ и му посочи тъмнокафявата кожена торбичка, която седеше между двамата. След като егерът я взе и провери какво има вътре, князът му подаде плик с красив черен печат отгоре.
- За?
- За елфите, ако се съгласиш, разбира се.
Тализ не се обади и Гуин се принуди да продължи.
- Ще тръгнеш сутринта заедно с няколко елфи. Отивате при водача им...
- В Дорен?
- Да, в Дорен. Даваш му писмото, чакаш ден-два за отговор и се връщаш с него и без елфите.
Егерът кимна изморено и с това въпросът бе приключен. Лицето му се беше размразило и той го разтърка с длани.
- Какво ти е?- попита го Гуин и егерът разчете в гласа му истинска загриженост.
- Нищо. Дълъг ден.
" Нищо, което да разбереш ", помисли си.
Шепотът от видението продължаваше.
" Идвам... Не можеш да избягаш, Тализ... идвам... "
Постепенно думите потъваха в засилващото се главоболие, което скоро щеше да ги заглуши изцяло, а накрая в продължение на часове щеше да разкъсва тила на Тализ.
Той прокара ръка през гъстата си брада. Осъзна, че досега Гуин само мълчеше и го гледаше. Но баронът не каза нищо.
- Как са жена ти и децата?- попита го Тализ.
Гуин се засмя отново.
- Жена ми си има двама любовници. Едни малоумници, дето ме мислят за идиот. Ама я обичам, нали ме знаеш. Какво да я правя?
"Аха" беше единственото, което егерът се сети да каже. Тъкмо тогава в стаята влязоха Джефри и един младеж, Чевръстко му викаха. Икономът остави подноса си пред Гуин, а Чевръстко затътри скърцащата си метална маса и спря пред трупа. Загледа се в него замечтано. Тализ знаеше какво означава този поглед. Отдавна вече не го побиваха тръпки.
" Малкият си избира откъде да започне разфасоването. "
Джефри явно също познаваше погледите на младежа достатъчно добре и побърза да излезе. Чевръстко започна да дърпа трупа, все едно дърпаше момиче, за да му покаже изненада.
- А децата са истински дяволи- продължи Гуин и върна погледа си върху егера- Направо ми скъсват нервите. Онзи ден малката, Брита, ме пита дали замъкът можел да гори. Казах й, че нашият не може. Днес сутринта се разкарва с една факла и я питам защо, а тя с едно тънко детско гласче " Да пробвам дали замъкът ни може да гори "- изимитира я Гиун и се изхили.
Тализ също не можа да сдържи смеха си. Изведнъж Чевръстко изпъшка доволно. После се обърна и погледна егера съзаклятнически. Младежът беше видял главата и направо се топеше от радост. Все едно негов колега е направил творение на изкуството с тая отрязана глава и на Чевръстко му капеше мед върху сърцето.
Тализ не му обърна внимание.
- Рон? Дими?- попита той.
- Нищо им няма- отвърна князът- Само да не хванат и те по някоя факла, че тогава наистина ще изгори замъкът.
После Гуин се загледа в нещо, съществуващо само за него. Пламък гореше в очите му.
- Върви да спиш- каза той.
Тализ се изправи.
- Никой да не влиза в стаята ми, докато не стане време за тръгване. Ясно?
Князът кимна разсеяно и отпи от забравения коняк.

***
В стаята нямаше нито една свещ. Дори камината не беше запалена. Тализ седеше в края на леглото и стискаше главата си с две ръце. Болеше го. Болеше го ужасяващо. Толкова много, че погледът му се премрежваше. Агонията бързо изсмука силите от тялото му. Накара го да забрави за всичко, да мисли само за нея... и за шепота.
" Идвам... не можеш да избягаш... "
- Спри... спри...- продума Тализ, защото нямаше сила да извика.
Но болката не спираше и шепотът също. Егерът знаеше, че трябва да заспи. Треперещата му ръка измъкна военния нож от ботуша му. Едва успя да запретне ръкави. После, преди да пререже вените си, промълви нещо и затвори очи.


Всяка градивна критика, мнение и коментар са добре дошли.


Публикувано от alfa_c на 15.10.2013 @ 23:13:25 



Сродни връзки

» Повече за
   Фантастика

» Материали от
   LeadFoot

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Снежинка на конци
автор: elsion
329 четения | оценка няма

показвания 23441
от 125000 заявени

[ виж текста ]
"Егер: Егер, Тъмнината на душата" | Вход | 3 коментара (4 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Егер: Егер, Тъмнината на душата
от RonnieSlowhand на 17.10.2013 @ 23:27:20
(Профил | Изпрати бележка) http://ronnieslowhand.wordpress.com/
Абе има хляб в това. Малко е нестройно, не разбирам още накъде водиш, но ми стана интересно.


Re: Егер: Егер, Тъмнината на душата
от LeadFoot на 18.10.2013 @ 12:54:52
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря, че сте го прочели. Ще съм ви още по-благодарен, ако обясните какво имате предивд под "нестройно".
Това са първите 2 глави, а всичките са общо 12. Ако имате желание, ще пусна още няколко. Мерси, отново. :)

]


Re: Егер: Егер, Тъмнината на душата
от Dred на 19.10.2013 @ 16:51:12
(Профил | Изпрати бележка)
Разказът ми хареса и задължително ще прочета останалите. Идеята за сделка със Смъртта наистина ми харесва (тук определено има много възможности, които да дообогатят историята), както и очертаващия се ход на сюжета.
Колкото до критиката (не гледай на нея като нещо негативно) колегата е прав. Разказът има нужда от леко стягане, както каза колегата. Вметките с дневниците по-скоро накъсват историята, особено щом е разбита на отделни разкази. Тук-там изказът леко трябва да се пипне, но дори и да не стане не е фатално.
Останалото е чисто субективно. Мразя фентъзи в стил Толкин - дракони, благородни елфи, зли орки и т.н. Приличат ми на огромно клише и по-скоро потискат добре очертаваща се история вместо да я разнообразяват. Прочети нещо от Стивън Ериксън, за да видиш какво имам предвид. Там пак има разни чудни гадини, но те са далеч отвъд клишето. Същото важи и за магьосниците (чудно, защо винаги нападат с огънени кълба).
Измисли раса, народ или вид, каквито ти си харесаш, без да се съобразяваш с клишетата в жанра. Въображение очедивно не ти липсва.
Цялостна оценка, според мен, следва да се прави, когато пълното произведение е пред нас, а не на парче.
Надявам се, че не съм те обидил, ноименно критиката е тази, която ни прави по-добри автори. Обожавам фентъзито и чета с кеф, работата на братята по оръжие. Не позволявай някой коментар да те разколебае, защото талантът си личи. Дано се получи нещо повече от поредица разкази.
Ще чакам останалите 11 истории.


Re: Егер: Егер, Тъмнината на душата
от LeadFoot на 19.10.2013 @ 19:01:51
(Профил | Изпрати бележка)
Критиката е добре дошла, Dred. Благодарен съм ти, че си първо си го прочел, а после си си направил труда да ми оставиш и мнение. Така че няма проблем. Сега да отговоря по същество:
Всъщност грешиш, историята не е разбита на отделни разкази. Просто сметнах за по-удачно да пусна само първите 2 глави, а не всички 12.(ако това си имал предвид де)
За накъсването- може би си прав, тъй като наистина няма кой знае каква връзка между първата и втората глава, но това е по-скоро, защото реших да започна по по-различен начин историята. В противен случай първата глава щеше да е боят в таверната, после щеше да дойде замъкът, след това една от главите, която още не съм пуснал, и чак тогава щеше да е наред главата с Марио. Това беше първият вариант- така го бях написал отначало. И да, нямаше да е накъсано, но пък щеше да е много скучно. Или поне на мен така ми изглеждаше. Линейните истории не ми допадат особено. Пък и тук се създава интересен мотив, аз им викам подводни камъни, защото белокосият старец изостава с един ден и реално втората глава(и третата, и четвъртата) във времето стои преди първата. Но това е нещо, за което уважаемият читател трябва да си направи сметка и според прави историята по-интересна.
Да се върна пак на първата глава- за съжаление тя ми беше най-трудната за написване. Редактирал съм я буквално над 20 пъти, като тук включвам и 6-7 цялостни пренаписвания. Явно имам някакъв проблем с обясняването на помещения... Нататък нещата трябва да са по-изчистени.
За Толкин- пак за съжаление не съм чел Толкин. Може би е грешка, а може би просто не е моят тип писател. За щастие обаче аз пиша по далеч, далеч по-различен начин и историята въобще е... абе няма нищо общо от фентъзито, което съм чел досега.
За магьосниците- "моят" още от самото начало беше призван да умре без много да се опъва. Грандиозни боеве- към края. Та имам предвид да изчакаш. А и историята се съсредоточава към съвсем други неща. Екшънът е маловажен ;)
За расите и видовете- а откъде знаеш, че вече не съм измислил? :) Не се заяждам в случая. Напълно разбирам какво имаш предвид. Честно казано с елфите и без елфите в моя разказ е все тая. Въпросът е да има разделение, което да използвам по-късно. Ако не бяха елфи, джуджета и хора, щяха да са араби, европейци и азиатци. Грубо сравнение направих, но ме разбираш накъде бия, нали?
И всъщност нека бъда максимално честен- Егер(или Тализ, за по-лесно) е първа част от общо 4.
Много дълъг взе да става тоя коментар, ама като съм го почнал, да го довърша. Нямам особено добро мнение за голяма част от фентъзи авторите. Според мен повечето са твърде прехвалени, а огромните им томове не си заслужават прочитането. Не че ме мързи, напротив. Обаче след като минах през доста писатели и накрая стигнах до Робин Хоб, която ме довърши, се отказах от фентъзито. Чел съм мъничко от Ериксън и не ми допадна. Така че не съм сигурен дали ще му дам втори шанс. Чел съм целия Сапковски, кулата на Кинг, Мартин, Зелазни и още куп други не толкова известни автори..., но сякаш Хоб беше черешката на тортата. ;)

В никакъв случай не си ме обидил. Ще пусна днес 2-3 глави и се надявам да не ядосам редактора. Всеки е добре дошъл да ги прочете и да остави мнението си. Поздрави.