автор: hixxtam

Какво ли научих от дните,
потънали нейде във времето?
Залитах ли, падах ли, стъпил
във нищото, държах се на стремето.
Събирах зрънцата надежда,
с тях огън разпалих - не - клада!
Сега я раздавам небрежно
на вас и купувам си младост.
Момчета, с очи всеотдайни,
момите ли пиете в тъмното?
Звъни ли във вас? Зная тайната,
че всичко ще бъде изтръгнато.
До вчера със зъби трошах
кристалните чаши с насмешка,
любовите сменях със грях,
затрупвах ги - грешка след грешка...
Сега, уморен от терзания,
уж мъдър, но още глупак
знам - лъскави светят рекламите,
но вътре...
Да, вътре...
Е, вътре е древен бардак.