автор: dred

Вдъхновено от света на Kamisama no Inai Nichiyoubi.
Обичам те, Аи!

Вратата на бара се отвори със скърцане. За миг всички впериха поглед в непознатия, застанал на прага – висок, с широки рамене и лице скрито под широката периферия на шапка. Носеше дълъг черен шлифер, въпреки горещото време. На колана му висеше колан с два револвера. На гърба му, през прорези в покрития с прах от дългия път, шлифера се подаваха изтърканите дръжки на два меча.
Шпорите на мъжа потракваха ритмично докато вървеше към бара. Нито веднъж не вдигна поглед да огледа клиентите на бара, които го зяпаха втренчено. Седна на надраскания стол и подпря изтърканите лакти на черния си шлифер на мръсния бар.
-Уиски.
Гласът му беше тих, но барманът почти подскочи. За малко не изтърва бутилката с уиски докато се опитваше да развърти капачката. Мъжът се протегна над бара и я измъкна от ръцете му. Барманът замръзна, когато студените кожени ръкавици на мъжа се плъзнаха по голите му ръце.
-Не... не ви ли е горещо, сър – каза първото, което му дойде на ум.
Мъжът бавно развъртя капачката сякаш нямаше какво друго да прави целия ден и напълни мръсната чаша останала от предишен клиент.
-Свикнал съм – дойде и тихия му отговор.
Барманът преглътна с усилие. Единственото, което се подаваше изпод широката периферия на шапката бе брадичката на мъжа – широка, покрита с няколкодневна снежно-бяла четина. Видяното, който знае защо, караше по гръбнака да се плъзгат ледени тръпки. Барманът плъзна поглед из тихото като гроб помещение. Всички клиенти – петнадесетина на брой, гледаха новодошлия. Дори досадните мухи се бяха умълчали.
-От... от далеч ли идват, сър?
Мъжът надигна чашата и за миг барманът зърна лицето под шапката. Изпито не толкова от годините, колкото от грижите, прав нос, широка брадичка, високи скули, лице, което би било изящно при други обстоятелство. Очите и веждите... те бяха... бяха...
-Колко?
-К-к-к-какво? - заекна барманът.
-Колко ви дължа?
-Заведението... заведението черпи, сър.
Очите и веждите бяха снежно-бели, какво и косата, вързана на опашка и грижливо скрита под шапката и високата яка на шлифера. По устните на мъжа се плъзна лека усмивка. Той пръстите му като магия се появи сребриста монета, от която гледаше суровото лице на императрица Листара. Изтрака на мръсния, ожулен плот и се търкулна по него. Барманът припряно я захлупи с длан, преди да е тупнала на пода в краката му. Вдигна я и се взря в късчето метал. Очите му се разтвориха широко.
-Но това е листар... струва колкото... колкото...
-Целия бар, да – мъжът спокойно свали шапката си и я сложи на свободния стол до себе си. Белите му коси се пръснаха по раменете му.
Взе бутилката си и напълни още една чаша. Сякаш не забеляза, че като че във въздуха, освен миризмата на пот, коне, мръсотия и евтин алкохол се бе плъзнала още една – на заплаха. Напукани и загрубели длани легнаха на изтъркани ръкохватки на револвери. Мъжете в бара се споглеждаха един друг изпод вежди без да си кажат и дума.
Белокосия сякаш не чу скърцането на краката на стол по пода и тежките стъпки на подковани ботуши.
-Ей, мистър.
Белокосия не се обърна. Едрия небръснат мъжага, облечен в мръсни панта-лони и раздърпана риза, която някога е била бяла седна се подпря на бара до него. Белокосия не го погледна.
-Отде идваш, мистър.
-От север – каза кратко белокосия.
-Бил, моля те... - каза умолително барманът, но думите замръзнаха в гър-лото му, когато мъжът го стрелна с поглед.
-Хейвън Дорс е малко градче, мистър – продължи мъжът. - Тук не обичаме непознати, които размахват богатства пред носа на дребни и обикновени хорица като нас. Мама, нека боговете, да простят на грешната душа, казваше, че таквиз като тебе мистър, дявола върви по петите им.
Чашата замръзна пред устните на мъжа. Те се извиха в тънка усмивка.
-И това се е случвало – каза той тихо и изпи уискито на един дъх.
-Затуй – мъжът издърпа монетата от ръцете на бармана и я тресна на бара пред белокосия – ще ви помоля да си изпиете пиенето и да се разкарате от Хейвън Дорс незабавно. Ние ще платим сметката ви.
Белокосия кимна сдържано. Зле прикрита заплаха сякаш не го притесни.
-А ще ми кажете ли как да стигна до Клентън Хилс?
Мъжът, когото барманът бе нарекъл Бил го огледа от горе до долу. Погледът му се задържа малко по-дълго на двата меча и револверите в посребрения колан.
-Не ми мязаш на поклонник, сър.
Белокосият сви рамене.
-Не съм. Просто трябва да се срещна с някого там.
-Тръгвате на юг без да се отклонявате. Прохода през хълмовете е само един. Няма как да го пропуснете. След три дни ще сте в Клентън Хилс.
Белокосият се усмихна и едва сега завъртя поглед към Бил.
-Проходът на Мъртвешката глава. Преди колко време те посъветваха и ти да минеш през него, Бил?
Мъжът не се стресна. Устните му се разтегнаха широко, разкривайки почернели и изпочупени зъби.
-Ще да са станали вече тридесет лета, мистър.
-Никой не напуска Хейвън Дорс, нали Бил, но дори и да го направи пак се връща.
-Тук е раят на земята, мистър. Уверявам ви, че ще ви хареса да се присъедините към нас.
-Но дори и да не ми хареса пак ще се присъединя, нали?
Краката на столовете заскърцаха, прохлузени по пода. Клиентите се надигнаха един по един с ленивата грация на зверове, обградили плячката си. Оголиха пожълтели, почернели и изпочупени зъби в усмивки. Ръце, покрити с петна, стиснаха дръжките на револвери. Една от сервитьорките разби бутилка бира в една подпора и стисна назъбеното парче стъкло. Бе оголила черните си венци в хищна усмивка. Прегърбения чернокож пианист измъкна от джоба си ножче и го стисна, по съсухрената му кожа се плъзгаха лениво лилави петна. Пожълтелите му очи бяха впити в белокосия. Хилеше се с беззъба усмивка.
Барманът се огледа тревожно.
-Хей, какво ви става, момчета... какво...
-Млъквай, Хорас! - сряза го Бил. - Нов си тук, нямаш право да се месиш в нашите дела!
Белокосия се взря с белите си очи в бармана
-Значи не си от тях?
Лицето на бармана лъщеше от пот, бялата риза бе залепнала за кльощавото му тяло.
-Дойдох преди... преди... преди два месеца.
Белокосият бръкна във вътрешния джоб на шлифера си – движение, което накара няколко ударника да изщракат запънати – и измъкна кутия цигари. Захапа една и я задъвка, докато се потупваше по джобовете.
-Кажи ми, Хорас, случайно през тези два месеца да си видял пътници, които минават през Хейвън Дорс и после пак се връщат тук?
Бил извади от джоба си кибрит и я метна на плота. Хорас стоеше като вкаменен, гледайки как белокосия взима кутията и зарови пръсти в нея в търсена на клечка.
-Хорас - обади се мъжът меко. - Попитах те нещо.
-Д-д-д-да. Двама. Джеймс Най и Алфредо Фуентес... само те минаха оттук. Казаха, че са ловци на глави...
Клечката кибрит припламна с тихо пропукване и за миг танцуващото пламъче заигра в белите очи на мъжа.
-И някой ги упъти през Прохода на Мъртвешката глава?
-Ами... да. Стария Хобсън, но това... това...
-Е най-краткия и удобен път – продължи с половин уста белокосия, докато пламъчето на клечката гореше върха на цигарата.
-Да, искам да кажа...
-И ловците на глави са се върнали. Сигурно вече си имат дом и почтена работа, като всички друго добри жители на Хейвн Дорс.
-Джими... имам предвид Най се сгоди за Моли Бенет.
-Както правят почтените мъже, нали Бил.
-Самата истина, мистър – продължи Бил, все така хилейки се. - Нали, момчета?
Продран смях изпълни заведението.
-Ей, Хорас.
-Д-д-да, сър?
-От къде си?
-От Грейвърс, сър. На изток от тук, надали го знаете...
Белокосия лениво издиша облаче дим.
-Знам го. А знаеш ли защо градчето се казва така, Хорас.
-Това е легенда, сър, искам да кажа...
-Все пак би ли я споделил с джентълмените тук – той хвърли поглед към сервитьорката, която стоеше до пианиста, все така стиснала в ръка счупената бутилка. - И с дамата, разбира се, простете за грубостта, госпожо.
Хорас плъзна поглед наоколо. Избърса с мокрия си ръкав чело, но само размаза потта.
-Ами някога много отдавна, имам предвид там се родил един Пазач на гробове и това...
Белокосия се усмихна.
-Пазачите на гробове не се раждат, нали Бил?
Мъжът от Хейвън Дорс се намръщи.
- Тук не говорим за такива неща, мистър.
- Но за мен ще направите едно изключение, нали господа... и мадам, разби-ра се. Все пак сте добри и трудолюбиви хора, които не могат да откажат такава дреболия на един уморен пътник.
Бил изкриви лице в отвращение. Неколцина клиенти се поразмърдаха смутено, но ръцете им не се отделиха от оръжията им.
- Щом искаш, мистър.
-Та – заговори пак белокосия с тихия си глас без да откъсва очи от Хорас– Пазачите на гробове не се раждат. Те по-скоро се появяват, макар това да не е точната дума. А защо, не е много ясно. Една от легендите твърди, че когато Бог и Дявола създали Рая и Ада те сключили сделка. Тази сделка... - той млъкна за момент, за да си дръпне от цигара - ... се отнасяла за онези души, които оставали на земята след смъртта, бягайки както от Ада, така и от Рая. Те се разбрали да пращат в света на смъртните свой... агенти. Хората ги нарекли Пазачи на гробове. Бил, сигурно знаеш как се... раждат тези Пазачи, нали?
Бил облиза устни с черния си език.
-От мъртвите.... вдигат се от мъртвите.
-По-точно от несправедливо убитите мъртви – каза белокосия и цъкна с език. - Срамота, Бил, трябваше да знаеш това.
-Знам го – изръмжа Бил и плъзна поглед наоколо.
Кимна бавно. Посетителите на бара, до този момент стояли като восъчни статуи и просто наблюдавали се размърдаха. Подметките на ботушите им затракаха по дървения под, докато бавно стягаха кръг около белокосия. Дългите поли на сервитьорката съскаха като ядосани змии при всяка нейна стъпка.
-Пазачите на гробове имали само една задача – белокосия вдигна облечен в черна кожена ръкавица пръст – да преследват душите, отказващи да приемат естествената подредба на света и да ги пращат там където им е мястото. Бог дал на Пазачите силата да убиват живите с дясната си ръка, а Дявола – да убиват мъртвите с лявата – белокосият бавно изгаси цигарата си в плота. - Кажи ми, Хорас, знаеш ли коя ръка ще използвам днес?
-Сър, моля ви... - по бледите бузи на бармана се плъзнаха сълзи - ... умоля-вам ви...
Пазачът на гробове стана от стола. Шпорите му звъннаха. Жителите на Хейвън Дорс замръзнаха насред крачката си. Бил се дръпна пъргаво назад.
-Хорас – каза меко белокосия. - Знаеш ли каква е наградата на онзи Пазач, който изпълни дълга си?
-Аз...
-Той си спечелва правото да отмъсти за несправедливата си смърт, Хорас. А проблемът в цялата тази ситуация е – той вдигна ръка и сви пръсти около дръжките на двата меча, - че аз наистина искам справедливост.
-УБИЙТЕ ГО!!! - изрева създанието, което някога се бе казвало Бил.
Жителите на Хейвън Дорс се хвърлиха напред готови да разкъсват и убиват. Мечът се плъзнаха от ножницата със съскане на разгневена змия. Пазачът на гробове се размаза във въздуха. Полите на черния му шлифер изплющяха. Отсечената глава на Бил хвръкна във въздуха. От срязаната шия не блъвна нито капка кръв. Пазачът на гробове се плъзна сред нападателите си, а мечът в лявата му ръка съскаше, режейки плът и дрехи. Старец с дълга посивяла брада стреля срещу него, но куршумът прониза единствено празното пространство. Заби с пукот в стената над вкаменения барман.
Острието изсъска.
Една отсечена ръка, все още стиснала револвер, полетя към пода, с лед миг я последва и глава. Във въздуха пръсна облак сиви косми. Едър мъжага замахна към Пазача на гробове. Острието срещна юмрука му във въздуха и го сряза. Отсечени пръсти полетяха към пода. Пазачът се завъртя на пети, с елегантността на балетист, а полите на шлифера му изплющяха. Съскащия меч се стовари върху тила на мъжа. Още една отсечена глава тупна на пода.
Изтрещя револвер. Отекна звън, когато Пазачът отби куршума с меча си. Късчето метал се заби в плота, пръскайки бутилката с уиски. Едно стъкълце сряза бузата на Хорас и потече гореща кръв. Неколцина жители на Хейвън Дорс замръзнаха. Прогнилите им носове потрепнаха, а пожълтелите им очи се впиха в бармана.
-Кръв... кръв... прясна кръв... дай ни... - заломотиха един през друг и се заклатиха към него, разтворили широко усти.
Човекът изпищя и се хвърли на пода. Дъските го посрещнаха болезнено и стон се изплъзна от устните му. Светът му се сви до мръсните, изтъркани от ботушите на онези преди него дъски.
Мечът продължаваше да съска сякаш останал на хиляди километри, а тела да рухват на пода с трясък, карайки дъските под ужасения барман да потрепват.
-Кръв...
Хорас вдигна глава и срещна бездънния поглед на сервитьорката, която беше впила изпочупените си нокти в бар плота. Черния език висеше от зеещата като бездънна шахта уста, а начупената коса се сивееше около хлътналото лице.
-Взеха ми моята кръв, Хорас – проплака създанието. – Ще ми дадеш ли малко от твоята... съвсем мъничко, само две глътки...
Хорас изпищя... и една облечена в черна кожена ръкавица ръка сграбчи създанието за тила и го дръпна от плота. Отекна свиреп писък. Острие изсъска. Нещо тупна на плота, отскочи и се търкулна на пода, потраквайки по дъските.
Две пожълтели очи се пулеха в Хорас. Черни петна потрепваха спазматично по бледата кожа, залепнала за черепа. Изгнилите устни на създанието потрепнаха...
- Дай... ми...
... и застинаха. Възцари се тишина – дълга, тежка и пълна със смърт.
-Добре, тази май беше последната.
Хорас не можеше да откъсне очи от отсечената глава, която се взираше в него с мъртвия си поглед.
-Вече можеш да излезе, Хорас, безопасно е. Хорас... Хорас...
Нечий ботуши изтракаха над главата му. Хорас вдигна поглед. В него се втренчиха белите очи на Пазачът на гробове. Стоеше клекнал на бара, а полите на черния му шлифер се бяха пръснали като крила на гарван. Мечът стоеше в лявата му ръка, а по острието лениво се стичаха капки гъста и черна като меласа течност.
-Стари души, пълни с гняв – каза Пазачът. - Те са най-лошите. Завиждат на живите.
Хорас се надигна треперейки. Плъзна поглед наоколо. Барът беше неузнаваем. Трупове бяха пръснати навсякъде, маси и столове бяха натрошени. Отсечени глави, ръце и крака се търкаляха навсякъде. Никъде нямаше кръв и само тук-там можеха да се видят черни пръски. Във въздуха се носеше натрапчивата смрад на разложени трупове.
-Какво... какво... - запелтечи той гледайки касапницата с широко отворени очи.
Пазачът на гробове извади от джоба си друга цигара. Запали я с кибрита, който бе взел от Бил.
-Моят приятелски съвет е веднага да си тръгнеш оттук, Хорас. Върни се в Грейвърс. Сигурен съм, че там ще си намериш почтена... - той издиша облаче дим – и доста по-безопасна работа.
Хорас преглътна мъчително.
-В Хейвън Дорс живеят повече от седемстотин души.
Пазачът на гробове се изправи. Скочи на пода, а дъските под ботушите му дори не изскърцаха. Единствено шпорите му звъннаха тихо. Полите на шлифера му се усукаха около стройното му тяло.
-Значи ме чака още работа.
Гласът на Хорас го спря на прага.
-Как ти е името, Пазачо.
-Някога ме наричаха Данте.
Във вените на Хорас се разля лед.
-Ти си Данте Коул!
Белокосият се обърна. Белите му зъби блеснаха, когато се усмихна.
-Бях, някога. Вече съм Пазачът на гробове.
Вратите на бара се залюляха след него. Хорас остана сам. Стоя там, зад бара, сред цялата касапница сякаш хиляди години. И тогава го чу – съскането на меч, сечащ плът. Отвърна му рев от десетки гърло. Загърмяха изстрели, но мечът продължаваше да пее своята смъртоносна песен.
Хорас се прекръсти и направи нещо, което си мислеше, че е оставил в далечното минало, когато беше дете. Започна да се моли.

Пазачът на гробове се обърна назад, дъвчейки димящата си цигара. Далеч зад него Хейвън Дорс гореше, а пламъците и умиращото слънце го обагряха в алено. Лек повей на вятъра донесе смрадта на горящо дърва и плът.
Данте се намръщи и хвърли цигарата в зелената трева.
-Трябва да ги откажа тия неща – каза той и заби шпорите си в хълбоците на коня си.
Животното изпръхтя и лениво закрачи към ръждиво-червената стена напред, в която се тъмнееше тесен проход. Тревата се разреди и изчезна. Данте потъна в прохода и сякаш нощта се спусна по-бъро отколкото би трябвало. Една жълтеникава луна висеше на небето, на което не светеше нито една звезда. Проходът се разшири, а отвесните стени бавно се смъкнаха в полегат ръждиво-червен камънак, в който растяха сухи, бодливи храсти.
Не се чуваше песен на щурец или поне вой на далечен чакал. Единствения звук бе на камъка, скърцащ под копитата на жребеца.
Пазачът на гробове бръкна във вътрешния джоб на шлифера си и измъкна кутията с цигари. Намръщи се, когато видя, че вътре има само една. Сви рамене и прибра кутията. До Клентън Хилс имаше цели три дни, а...
-Моля ви, помогнете ми!
Жребецът изпръхтя сякаш разсърден, че някой е прекъснал мислите му. На пътя, стоеше малка каручка, натоварена с денкове, а до нея стоеше жена и махаше на самотния ездач.
-Хей, насам... помощ...
Данте леко сръга коня си и жребецът ускори крачка. Камъните захрущяха под копитата му.
-Госпожице – каза Данте, докосвайки периферията на шапката си.
Жената беше на около двадесет, висока, стройна, с дълга черна коса и маслинова кожа. Беше облякла проста бяла рокля, с поизцапани поли, изпод които се подаваха охлузени от дълъг път ботушки. Върху голите си рамене, хапани от нощния хлад, бе наметнала стар шал.
-Бог ви праша, мистър – избъбри жената и впи пръсти в ботуша на Данте. - Каруцата ми се счупи... не мога да стигна до града, а той е ей там... минахте през него, нали?
Данте се усмихна.
-Да, минах. Беше... незабравимо изживяване.
Жената или по-скоро момичето се усмихна смутено, а красивото лице сякаш засия.
-Ще ми... ще ми помогнете ли да отида до Хейвън Дорс. Баща ми ще ви плати щедро, уверявам ви, а и ще можете да пренощувате у дома...
Данте впери поглед към тъжната самотна каруца. Едното колело беше счупено, но не чак толкова лошо, че да не може да стегне та да измине поне още няколко километра. Жребецът под него изпръхтя и замърда с уши.
Данте успокоително го потупа по шията.
-Спокойно, Луцифер.
-Господине... - обади се пак плахо момичето сякаш, за да напомни на пътника за присъствието си, а малките изящни пръстчета все така стискаха панталона му.
Данте извади от шлифера си кутията и захапа последната цигара. В кибрита се оказа, че има само една клечка кибрит. Фосфора изсъска и пламна. Оранжеви отблясъци затанцуваха по лицето на Данте, докато палеше цигарата си. Хвърли клечката и двете празни кутии.
Впери белите си очи в жената, която го гледаше все така умолително.
-А къде е коня, който тегли каруцата.
Умолителната усмивка на момичето изчезна. Две черни очи пронизаха Данте.
-Проклетата твар пукна отдавна.
Данте се усмихна, а цигарата димеше между устните му.
-Дотук с театъра, а?
Шалът се смъкна от раменете на момичето. То се плъзна назад, а ботушките му едва докосваха камъните. Данте скочи от седлото. Шпорите звъннаха. Пламъчето на цигарата просветна в мрака. Облаче дим се изви към безжизненото небе.
-Значи така подмамваш нещастниците, а? Красива девойка изпаднала в беда.... кой може да откаже. Нищо чудно, че Хейвън Дорс е толкова многоброен... или поне беше.
Момичето оголи острите си зъби в хищна усмивка. Стрелна се напред с неуловима бързина. Данте само се усмихна в отговор. След миг мечът в лявата му ръка изсъска.