автор: verysmallanimal

Пук!
- Мамо, защо татко не живее вече с нас?
- Ами... сложно е. Понякога става така.
- Как?
- Ами как – така! Извинявай, викам защото ми е малко...самотно.
- Защо?
- Защо, защо... Като пораснеш ще разбереш защо. Има време.
- Когато ми стане самотно и на мен ли?

Пук!
- Ще ѝ кажеш ли?
- Не, не сега. Още не съм сигурен дали изобщо трябва да говорим за това.
- Какво толкова, просто се прекръстваш и скачаш. Не пропускай момента, после може да е късно.
- Стига и ти...Има време.
- Май няма. Купила си е билет за утрешния полет.

Пук!
- Остави тези глупости, не виждаш ли, че съм зает?!
- Да бе. И какво толкова правиш?
- Мисля.
- Аха, ясно. Като свършиш ще идем ли на разходка? Дърветата сега...
- Дървета...детинщини! Я малко по-сериозно, малко по-отговорно! Зима иде – сняг, виелици и какво ли не още.
- Добре де, иде и какво – сега е есен, още е топло, красиво е с тези жълти и червени листа. После ще окапят, а знаеш, че ме е страх от голите клони.
- Има време. Има много време докато окапят. Остави ме сега да мисля.
- Добре, мисли. Те, листата, вече окапаха.

Пук!
- Ако си свободен, нека идем да видим дядо.
- Хм, точно сега ли? Не, не мога – казвал съм ти каква лудница е във фирмата по това време на годината.
- Тя, лудницата, край няма. А той е стар. И болен, знаеш.
- Болен бил...Ще устиска още, нищо му няма. Има време, ще идем някога.
- На погребението?

Пук! Не зная какво значи това „Пук”, но ми харесва. Като нещо изчезващо е. Или... Може да е нещо което... Ееее, сега не ми се занимава с това, уморен съм. Друг път ще помисля какво точно може да е. Има време.

Пук!