автор: maya_po

Залезите над Странджа планина...
Tози миг на среща между планината, небето и последните слънчеви лъчи, му се струва на човек още по-кратък, когато цялото съзнание и тяло трепти с последния дъх на деня.

Ако човек забави секундите от този миг, ще види цялата картина. Точно когато съзнанието му е фокусирано в залязващото слънце, човек забравя да се огледа. Както в живота – и в най-тежките моменти забравяш да гледаш усмивката на децата, забравяш, че и утре слънцето ще изгрее.

Та точно тогава, в този миг, човек може да види тютюнево зелено на гората, изгаряща под августовската жега; наситено зеленото на дърветата и храстите, растящи близо до пресъхващите реки; сламено жълтото на окосените ниви; с небето – небето прелива от оранжево на хоризонта, през светло жълто, бяло, светло до тъмно синьо. По начина, по който художникът смесва синия цвят по палитрата си, така и цветовете са се смесили на небето. И точно когато успее човек да долови тази картина, тогава деня взима последния си дъх и умира...
Това тайнство се случва всеки ден над Странджа планина, над горите, селата, хората, съдбите. И всеки миг от него започва с тютюнево-зелено на гората.


Тютюнево-зелено

Гората беше изгоряла под августовската горещина. Въпреки, че лятото се беше настанило трайно над гората, във въздуха се усещаха знаците на есента, щъркелите правиха своите кръгообразни полети в подготовката си към есента и зимата, селяните отдавна прибираха реколтата, а по нивите тук-там бяха останали самотни бали слама. Но скоро и тя щяха да бъдат старателно прибрани близо до оборите.

В един такъв летен ден, дядо Димитър приготвяше пушката за предстоящия лов. Почисти я, приготви патроните. Винаги правеше това на дървения стол между прозореца на стаята си и вратата, и поглеждаше патрона над вратата. Този патрон беше там, откакто баща му беше станал ловджия, с преди това дядо му го беше донесъл от бащината си къща. Там се губеше историята му, но семейството го предаваше от поколение на поколение на първородния син.
Дядо Димитър погледна патрона, и се замисли отново за кошутата, която му се изплъзваше вече повече от година. Беше влезнала в главата му, и почти както жена, която флиртува с мъж, завладяваше мислите му денем и нощем. Мислеше за нея, мислеше как ще я причака в гората по Марината нива, как ще залегне там и ще седи, за да чака да мине, връщайки се от водопой. Чакаше слънцето да пресече обедната линия, и щеше да тръгне. Имаше три часа до там, а по залез слънце трябваше да е намерил вече добро място за скривалище.

Приятелите на дядо Димитър знаеха плановете му и наминаваха, за да го видят, и да се посмеят на страстта му по кошутата, минаваха и отиваха на чешмата, там те причакваха момите, така както дядо Димитър щеше да чака кошутата. Викаха го, но той им беше дал обещание, че никоя мома няма да му се опре, след като улови НЕЯ.

Години след това на същата тази чешма внучката на дядо Димитър – Яна стоеше на чешмата плахо и чакаше. Беше красива девойка, дългата и леко русолява коса падаше пред лицето й, и слънцето създаваше красиви отблясъци, сякаш лъчите играеха на ловец и кошута през кичурите й. Яна беше работна, научена от малка от баба си на труд и смирение. Сутрин ставаше рано, помагаше на дядо си, преди той да тръгне към нивата, после помагаше на баба си, приготвяха храната, носеше тежките тави към занцата, където съхраняваха храната. Беше най-милото на баба си, а тя тихо плачеше и се молеше дано някой и нейната внучка се задоми.

Яна имаше бяло хубаво лице, но белега на лицето й минаваше между челото и косата, беше засегнал едното око, което стоеше затворено, минаваше през бузата, шията и се завиваше точно под рамото. Белега й беше от бебе, беше запечатал последната майчина прегръдка. Яна беше на 9 месеца, когато я откриха след бурята, здраво вкопчила се в тялото на майка си. Когато ги намериха не вярваха, че детето ще оцелее. Дни след бурята телцето му лежеше на леглото и потрепваше , така както потрепва тялото на умиращ човек, и се бореше между деня и нощта. Баба й поставяше само влажна кърпа на устните, и капчици вода минаваха през устните, така както слънцевия лъч прорязва при изгрев. Бабата плачеше тихо до легълцето, опявайки единствената си дъщеря. Тихо редеше думи и шептеше, проклинаше момента в който изпрати дъщеря си с малкото дете на нивата, под старата круша, за да чисти реколтата от боб. Майката вееше цял ден, сядаше да почине и да накърми детето си, и пак ставаше. Така бяха прави жените от всяко поколение, работеше и се усмихваше на малката си рожба.

И така и този ден, вятъра се усилваше и тя бързаше да приключи, а и работата й спореше. Вятърът се усили още и докарваше тъмни черни облаци, а тя беше доволна, защото приключи по-бързо. Детето се разплака, седна да го накърми и щеше да тръгне бързо, за да избяга от бурята. Имаше десетина минути, за да се прибере. Както седеше под крушата, черните облаци затулиха небето, и бурята се развихри, вдигайки слама и прах над нивата. Двете тела се стиснаха силно едното в друго, за да заглушат гръмотевиците. Както седяха така светкавица раздра небето и се спусна към крушата, мина през клоните и през стъблото, премина през тялото на майката, докосна скопчилото се в нея дете, и настъпи тишината. Тялото на майката потрепна за последно, а детето остана вкопчено в нея. Намериха го така след няколко часа. Лявата страна на бебето беше обгоряла, но то беше живо. Така няколко дена между смъртта и живота, избра да живее. Недъга на лицето й остана за цял живот, и беше отбелязал невинното лице с последната майчина прегръдка. Окото за последен път беше видяло майчиното лице и беше затворило, за да запази този спомен за цял живот. Заради този белег, момчетата трудно поглеждаха Яна, избягваха погледа й, а се грижеха като братя за нея. В онези времена страха от недъгави хора беше страх от магия, страх от съдбата.

Дядо Димитър се грижеше бащински за Яна, грижеше се, но му тежеше недъга на внучката му, раздираше сърцето му, и се молеше всеки ден, дано Господ го прибере по-бързо, за да намали болката. Беше загубил дъщеря, но виждаше усмивката й и невинността й в лицето на дъщеря си.

Един ден седеше на дървения стол, беше се загледал в тютюнево зелената дъбова гора и се върна в онзи ден от младежките си години. Спомни си усещането да седи пред бащината къща, да говори с приятелите за кошутата. Затвори очи и се пренесе на същото място преди десетки години, спомни си как чистеше пушката за последен път, погледна патрона над вратата, усмихна се на себе си.

Остана така със затворени очи. Усети тялото си младо. Сякаш последните 50 години не се бяха случили, цялата трагедия, която течеше във вените му, я нямаше. Беше отново млад. Когато ходеше на лов не взимаше храна. нямаше нужда от храна, трепета на ловеца не позволяваше на тялото да изпитва глад. Вървя 3 часа без почивка. Очите му блестяха, отразяваше се залязващото слънце, изгарящата гора не потрепваше. Дядо Димитър бързо стигна до Марината нива, намери една дупка, в която се скри, приготви оръжието и зачака. Не минаха и минути и погледна към гората, откъдето минаваха кошутите след като пиеха вода от реката и се качваха към мястото, където пренощуваха. И тогава видя кошутата, Тя лежеше под един дъб, и се оглеждаше. Нямаше страх в очите й. Тогава Дядо Димитър вдигна оръжието и се прицели. Гърмът премина през тялото му, издигна се над прикритието му и раздра нивата, мина през стъблата и през клоните на дърветата. Настъпи тишина. С бързи стъпки той изтича до мястото, където лежеше кошутата, чуваше само ударите на сърцето си, когато доближи я видя как лежи, очите й бяха широко отворени. Въздухът трептеше, кръвта изтичаше бавно по тялото й. Тогава едно скимтене раздра тишината. Под безжизненото тяло на майката лежеше малко. Една съчма беше одраскала окото му, и под затворения клепач изтичаше безцветна течност. Окото се беше затворило, сякаш искаше да запечати завинаги майчиния образ.