Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pazarluk
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13933

Онлайн са:
Анонимни: 438
ХуЛитери: 1
Всичко: 439

Онлайн сега:
:: marisiema

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2021 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЕдин-два часа от живота на Ирена
раздел: Разкази
автор: konstantin_lakov

Докато бягаше от действителността, Габриел К. забеляза жената на живота си и едва не се препъна, извъртайки глава, за да не я изпусне от поглед. Вратът му бързо достигна предела на възможностите си, затова Габриел К. продължи да тича в кръг около нея, като се опитваше да не прави впечатление на пълен идиот. Това му се удаде само за около обиколка и половина, след това Ирена вдигна очи от книгата си и го зяпна.
– Казвам се Габриел К. – заяви той, без да забавя кроса си около масата й. – Може ли да седна при вас?
– Не – каза Ирена.
– Добре. Ще седна отсреща – посочи с пръст. – При бабата с пудела.
– Ваша си работа.
– Ше ви разглеждам оттам, ако нямате нищо против.
– Откъде-накъде ще ме разглеждате!
Габриел К. се озърна неспокойно. Действителността засега не се виждаше никаква, но всеки момент можеше да изскочи отнякъде и да стовари тежката си ръка върху рамото му. Хм, щеше и по-лоши неща да му направи.
– Виждате ли – заговори той бързо, все така тичайки, – работата е там, че бягам от нещо и нямам никакво време да се заседявам при вас. Стига ми да ви погледам само час-два – и се измитам от пейзажа. С малко повече лош късмет може да не ме видите никога повече. Желая ви приятен ден.
Наби спирачки пред отсрещната маса, попита за свободно място и седна с гръб към Ирена.
Тъй като в продължение на една дълга минута не се случи нищо повече, Ирена спря да гледа гърба му, затвори увисналата си челюст и отново посегна към книгата си. След още една, двойно по-дълга минута, я остави на масата, изпуфтя наум и се изправи.
Габриел К. подскочи на стола си, когато пръстът й го почука по рамото.
– Какво? – попита той стреснато, обърна се и я видя.
– Нали щяхте да ме разглеждате?
– Да – каза той. – Сигурна ли сте, че нямате нищо против?
– Имам! – избухна Ирена. – Появявате се отникъде, тичате около мен, сядате на отсрещната маса да ме разглеждате, после... после не ме разглеждате!
Габриел К. примигна неловко.
– Това някаква скрита камера ли е? – досети се Ирена. – Ако е, вземете си я и я пробвайте на някой друг. Нито съм в настроение, нито имам чувство за хумор.
Той стана, кимна на бабата и пудела, които така и не му отвърнаха, смути се и пак се обърна към Ирена.
– Защо, какво ви е сполетяло? И не, не е скрита камера... нищо подобно не е. Наистина ли мога да седна при вас?
– Хубаво – каза Ирена. – Идвайте. Но не може да ме разглеждате, нито... Какво искате всъщност?
– Добре, няма – неохотно се примири той. – Но тогава ще трябва да бягам оттук, и то с всичка сила.
– А, не! Няма да стане да ми тичате пак около масата. Сядайте. Разглеждайте ме, колкото искате. Само искам да ми обясните...
– Разбира се – побърза да я увери Габриел К. – Всичко ще ви обясня. Така вярно се получава глупаво. Но може ли да си взема кафе от бара? А на вас?
– Вземете си.
– А на вас? – настоя той.
– Не, за мен сода. Пих кафе вече, благодаря.
Ирена седна на стола си, посегна към книгата, после я тръшна обратно и се запита какви ги върши. Непознатият... впрочем, беше се представил, така де – що за име всъщност? – както и да е, явно не беше нормален.
Е, поне не се забави с кафето си. И с кока-колата си. И с двете чаши коняк.
– Къде ми е содата? Не пия коняк сутрин. Никой не пие коняк сутрин. Вие алкохолик ли сте?
– Понякога? – предположи Габриел К. – Е, не непрекъснато. Конякът отдалечава действителността. Нещо като бягането е, само че на място. А содата – не.
– Какво й е на действителността, че да я отдалечавате?
Габриел К. поклати глава и отпи от чашата си. После се сепна, отля малко от нея на земята и пак отпи.
– За действителността ние не съществуваме – каза той.
– Хайде сега глупости – каза Ирена. – Вие сте луд, нали? Луд и алкохолик. Ама и аз се забърквам... все с откачалки.
Тя се поколеба и посегна към чашата си. После сви рамене и отпи малко. Остави я бавно и го погледна.
– Не се забърквате. Само така мислите – каза Габриел К. – Да, забравих да ви предложа – разглеждайте ме и вие.
– Не ви разглеждам.
– Разглеждайте ме, настоявам. Наистина нямаме кой знае колко време, преди действителността да ни измете и двамата в триста посоки. Правила го е вече. Повярвайте ми. Знам за какво говоря.
– Тъй – каза Ирена.
– Да.
– Тъй – повтори тя. – Седим и се наливаме с коняк от сутринта, бягаме от действителността, не ни е страх от побъркани типове, чудничко. А вие с какво се занимавате всъщност? Когато не правите такива неща, искам да кажа.
– Аз ли? – замисли се Габриел К.
– Всеки си има история – сви рамене Ирена. – Аз например, съм сериозен човек, обикновено де. Работя. Имам си работа, тоест. Нормална, сериозна работа. Днес май че не ми се получава съвсем. Но е събота и така или иначе, може и да отпусне човек малко. Какво работите? Аз съм... е, не е важно.
– Мисля, че съм художник – каза Габриел К. – На нещо като свободна практика. Но наистина не е важно. То е само понякога.
– Художник? Да, това обяснява коняците преди обед. Какво рисувате?
– Вас – почувства се неудобно.
– Как така? Сега ли ще ме рисувате? Затова ли ви трябва да ме разглеждате? Хубава ли съм?
– Да, да! – закима той. – За мен поне.
– Това пък какво трябва да означава. За вас само?
– За мен, да.
– Не е много любезно. Никак даже. Защо пък само за вас? Би трябвало, щом съм хубава, да съм си хубава, така или иначе.
– Би трябвало, и аз бих предпочел. Но иначе – няма кой да го знае. Може би бабата с пудела. Ама нея, като гледам, изобщо не я интересува.
– Хайде пак глупости. Какво общо има бабата с пудела?
– Някак... не й е мястото тук – Габриел К. погледна неспокойно към задната маса, споходен от внезапно подозрение. После тръсна глава, отпъждайки го. – Както и да е, може би ще остане време да ви разгледам, преди да...
– Ще ме рисувате ли, или не. Почвам да губя търпение.
– Да, да. Веднага.
Бръкна в чантата си, извади няколко листа ксероксна хартия и черен флумастер.
– Мисля, че съм график – сподели, сякаш се оправдаваше за това. – А жалко, имате хубави цветове.
– Благодаря. За пръв път го чувам. Само за вас, предполага се?
– Да. Само за мен. Много хубави цветове. Обаче имам само черен флумастер. Е – за живопис така и така нямаме време.
– Все го повтаряте. Какъв ви е проблемът с времето? Не, че смятам да ви позирам цял ден, естествено. Но все повтаряте, че нямате време, сякаш някой ви гони. Никой не ви гони. Поне засега. Освен ако рисунката ви не ми хареса. Тогава ще ви изгоня. Както съм си с хубавите си цветове.
– Ще ви хареса, сигурно е.
– Хайде да видим.
Габриел К. отпи от коняка си, сложи един лист пред себе си и свали капачката на флумастера. Бабата зад гърба му измърмори нещо на пудела и се обърна към тях. Габриел К. не видя, но Ирена ги забеляза. За секунда й хрумна да им махне с ръка, но вместо това сконфузено се усмихна. Те не реагираха.
– Имате изключителна усмивка – заговори Габриел К., докато я разглеждаше и драскаше с флумастера същевременно. – Горната устна се извива и открива зъбите, а долната остава права. Малка уста, харесвам по-тънките устни, каквото ще да разправят физиономистите. И ъгълчетата на устата, когато се усмихвате. И следите от трапчинки.
– Рисувате ли, или ме сваляте?
Той млъкна и зарови нос в листа. Ирена сви рамене. Запали цигара, облегна се назад и отпи от коняка си.
– Трябва ли да не мърдам? – попита тя.
– Няма проблем. Чувствайте се удобно. Аз имам... е, почти фотографска памет. Всъщност вече съм ви запомнил – той пак вдигна очи към нея. – Да си призная, вече ви разглеждам просто за удоволствие.
– Значи все пак ме сваляте.
– Едва ли ще има време за сваляне. Само рисувам, рисувам.
– Наистина, какъв ви е този проблем с времето!
– Времето... – занесено каза Габриел К., – времето наистина ни е малко. Колкото за една-две рисунки, един-два коняка, една-две цигари, това е.
– Защо?
– Изглежда, че толкова стига. Знаете ли, имате хубави очи.
– Що за баналност!
– Не, наистина. Раздалечени, големи – направо огромни. Златисто кафяви, със светлинки. В някой предишен живот трябва да сте била аниме?
– Ако това все пак е свалка, никак не ви се получава дотук. Мразя аниме.
– Че кой не ги мрази. Абсолютно противни са. С малки усти, никакви носове и очи като паници. Нарисувани, са пълна трагедия. Но при вас е на живо и...
– Я да видя каква сте ме нарисували. Така, като го гледам наопаки, нещо не ми харесва.
Габриел К. я спря.
– Малко почивка – каза той. – Пуш-пауза. И не гледайте това, не съм го завършил.
– Защо нямам коса!
– Косата тепърва предстои. По-добре да не гледате. Докато не е завършено, всичко изглежда никакво. Така е с всички неща. Отивам за още коняк.
– А! Значи време нямате, но за коняк ви се намира.
– Конякът забавя времето. Отдалечава действителността, казах ви го преди малко. Не гледайте рисунката, докато не се върна.
– Няма. Вземете ми и една кола. И още едно кафе. Искате ли пари?
– Не.
Този път отсъствието му й се стори по-дълго. Естествено, все пак взе листа и се вгледа в рисунката. Косата наистина предстоеше, но и така не изглеждаше зле. И изобщо не приличаше на аниме. Вярно, чак толкова големи очите й май не бяха в действителност, но...
– Помолих ви да не гледате – Габриел К. остави чашите на масата и издърпа листа от ръцете й.
– Заемете се със косата. Косъм по косъм, ако обичате. Държа на нея особено.
– Знам.
Ирена установи, че леката паника се е измела нанякъде. Човекът, щур или не, наистина беше художник и рисуваше както трябва. Е, беше изплезил език от усърдие, но това беше нещо, от което с времето можеше и да го отучи.
– Готово – каза Габриел К. – Само че няма да можете да ме отучите с времето. А жалко. Просто наистина няма никакво време.
Подаде й листа, събра си нещата и хукна, без дори да й махне за довиждане.
В смайването си Ирена пропусна да забележи как бабата от съседната маса рипна със секунда закъснение, грабна си пудела и препусна след него.
Листът с рисунката остана в ръката й. Без да го гледа, Ирена протегна другата си ръка към чашата си с коняка, пипна я и усетът за хладно стъкло по върха на пръстите й внезапно я върна в действителността.


Публикувано от alfa_c на 08.10.2013 @ 21:25:38 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   konstantin_lakov

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 12


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

24.06.2021 год. / 18:09:08 часа

добави твой текст
"Един-два часа от живота на Ирена" | Вход | 9 коментара (9 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Един-два часа от живота на Ирена
от alfa_c (alfa_c@hulite.net) на 08.10.2013 @ 21:33:34
(Профил | Изпрати бележка)
Не знам..., но действителността и при мен се беше отдалечила.
Поздрави!


Re: Един-два часа от живота на Ирена
от zebaitel на 09.10.2013 @ 09:21:19
(Профил | Изпрати бележка)
Писах в блога, но нека и тук да кажа, че особено ми харесва това състояние на ръба на действителността, за което авторът има око!
Моите почитания!


Re: Един-два часа от живота на Ирена
от samotnik на 09.10.2013 @ 10:08:14
(Профил | Изпрати бележка)
Динамично и живо, искрящо даже - истинско удоволствие!


Re: Един-два часа от живота на Ирена
от ulianka на 09.10.2013 @ 11:14:20
(Профил | Изпрати бележка)
На мен ми харесва да съм на ръба (границата) на действителността. Лесно и бързо се преминава и от двете страни:) Поздравления за разказа!


Re: Един-два часа от живота на Ирена
от LeoBedrosian (nsrdbl@yahoo.com) на 09.10.2013 @ 17:46:45
(Профил | Изпрати бележка)
Ето на това му казвам разказване с диалог. Всъщност с диалога явно си наясно и всичко можеш, Лаков. Майстор си!

А горката баба, как ще го стигне?


Re: Един-два часа от живота на Ирена
от nellnokia на 10.10.2013 @ 18:17:18
(Профил | Изпрати бележка)
Какво дълбоко познаване на женския характер!... Впечатлена съм !


Re: Един-два часа от живота на Ирена
от typa на 12.10.2013 @ 14:47:35
(Профил | Изпрати бележка)
Разкошна пряка реч :) Майсторски разказ! Действително!;)


Re: Един-два часа от живота на Ирена
от Tzeck на 18.10.2013 @ 18:35:11
(Профил | Изпрати бележка)
Действителността не е нищо повече от съвкупност от всички индивидуални измислени светове и в този смисъл тя не съществува. Поздравления за силния разказ. И за страхотните персонажи!


Re: Един-два часа от живота на Ирена
от Marta на 13.03.2014 @ 20:27:05
(Профил | Изпрати бележка) http://doragspd.wordpress.com/
Е, не. Не може безнаказано и току-така, дет се вика, да се казваш Габриел...Ще бягаш и граничиш не ми...И ще рис/к/уваш! Косъм по косъм! Ако пада да е главата!