автор: YouNeedLobotomy

Дядо ми е шизофреник. През целия си живот съм имал страха, че ще споделя съдбата му. Но съм на 34. След като имаш навършени 25 години, шансът да заболееш от шизофрения е пренебрежим.
Притеснителното е, че имам пристъпи на Капграс. Обсесивно чувство че всички, които познаваш, са подменени. Не е обяснимо, не е смислено, но е неконтролируемо. Сам за себе си знаеш, че намираш разликата. Нещо в погледа, необяснимо с думи, се променя. И някакво ужасно същество сменя човека, когото си обичал.
Когато Ани е с гръб към мен, изпитвам ужас, че ще се обърне и лицето ще е на някой непознат. Някой, който никога не съм виждал.
Епизодите минават за около десет минути. И макар да не мога да изгоня чувството, мога да се опитам да не реагирам на него. Това, което ме притеснява, е че не съм запознат с връзката между Капграс и шизофрения. И двете са допаминови заболявания и е възможно едното да е довело до друго. А нямам по-добро обяснение за жената, която видях.
- Съжалявам за вчера.
- Знам, че не го правиш. Но няма и никаква нужда. Съжалението е за слабите. - беше сутрин. Правихме секс до изгрев. Скоро щяхме да заспим. - Лъжа, която загубеняците се правят, че изпитват, за да усещат превъзходство въпреки постоянните си провали.
- Не разбирам защо ме търпиш. Ти си най-красивото, добро и умно същество, което съм виждал.
- Защото, въпреки всичките сбъркани мутации, които представляваш, мисля, че все пак успяваш да си еволюция.
- Мисля, че се влошавам. Халюцинацията, която имах вчера, беше по-силна от всяка, която съм имал досега.
- Ще се оправим. - Ани беше спокойна като гранит. - Психиката ти не знае как да се оправя със стреса. Затова не си уплашен, когато нормален човек би бил. Напоследък се случиха много напрягащи неща. С времето ще ти мине.

***
Не мина. По-лошо, не го споделях с Ани. Имах усещането, че това може да е капката, която ще я изгони и това не е риск, който мога да поема.
Но сега чувам жената да говори в главата ми. В началото беше тихо, но ставаше все по-силно и отчетливо.

- Не полудяваш. - каза мелодично жената. - Аз не съм болест.
- А какво си ?
- Аз съм пътник. Информация, която ходи от човек на човек и взима нещо ново от света на всеки.
- Искам да ти повярвам. Но не разбирам.
- Бях в главата на Росен и той ме прати при теб. През писмото.
- Но Росен е мъртъв. Ти ли си виновна?
- Не.
- А какво се случи?
- Ще трябва да ми помогнеш.
- Защо избягваш въпроса ми. - не се чувствах уплашен. Напротив, чувствах се безкрайно защитен. Ани е права, че мозъка ми не може да се справя със стреса.
- Защото, ако ти кажа всичко, което искаш да знаеш, няма да имаш причина да ми помогнеш. - гласът й се сипеше като най-прекрасната мелодия. - Макар отново да е само в твой интерес.
- За какво говориш?
- Можем да сме си полезни един на друг. Ти ще започнеш да ме описваш всяка вечер в книга, а аз ще те излекувам. И ще ти обясня как стигнах дотук.

***
Мина около месец.
- Какво пишеш? - Ани започваше да звучи все по-притеснено. Всяка вечер седях пред компютъра и описвах жената. И вдъхновението ми никога не спираше. Знаех толкова малко за нея, но можех да пиша толкова много.
- Не мога да ти кажа.- нещо ми нашепваше, че не трябва да оставям Ани да види текстовете. Подозирам, че така започнах да я чувам. Беше ме страх да оставя същото да се случи и с нея.
- Ако започнеш да криеш от мен, ще изпаднем в безтегловност. - в очите й имаше сълзи. Нещо в нея се чупеше. - Това, което ни държи толкова здрави, е че винаги мога да ти имам пълно доверие. Ако това се промени, ще загубим почва под краката си. Това е отправната ми точка. Едното нещо, което все си повтарям, че си струва.
Мълчах около 2 минути и се чудех какво да отговоря.
- За твоя безопасност е.
- Как така е за моя безопасност? - шепнеше едва-едва и в гласа й се прокрадваха нотки на плач. - Не разбираш ли, че така се справям с всички неща, през които минаваш? Опитвам се да те разбера и понякога успявам, защото си безкрайно искрен с мен. Само така успявам да не се страхувам от теб.
Не можех да мисля за това сега. Исках само да описвам жената.
- Съжалявам.
- Ще си тръгна. Вече не мога да съм сигурна, че няма да ми прережеш врата докато спя. Беше грешка от самото начало. Имаш нужда от професионална помощ. Най-вероятно вече е късно. Мисля, че и аз имам нужда. Взимам половината от парите. Искам да знаеш, че няма как да ги проследят до мен, затова ако се опиташ да ме издадеш, ще отрека всичко и само ще се вкараш в затвора.
- Добре.
- Мислех, че имаш нужда от мен поне малко.
- Имам.
- Тогава защо дори не се опитваш да ме спреш?
- Не мога да говоря сега. Просто не мога. Съжалявам.
Ани си тръгна.
***
- Съществувам от хиляди години.
- Какво точно си ти?
- В библията бях наречена Легион. Защото съм едновременно една и стотици.
- Ти си демон?
- Не. Аз съм информация. Нищо повече. Точно като теб.
- Аз не съм само информация.
- Но цялата материя, от която си направен, се сменя през месец. И това, на което ти държиш, не са структурните ти частици. Това е структурата ти. И тя не е нищо повече от информация. Няма стойностна разлика между мен и теб. Идеята не е по-малко жива от човешкото същество. Животните, които не могат да оставят поколение, изчезват. Идеите, които не успяват да е разпространят, правят същото.
- Значи си идея.
- Да. Също като теб.
- Ани ми липсва.
- Тя не съществува.
- Какво имаш предвид?
- Има я само в главата ти. За да те пази от самотата.
- Не съм разстроен. Не мога да се разстроя. Но не ти вярвам.
- Как мислиш, че е възможно момиче като нея да стои с теб толкова време?
- Тогава защо се махна? Искам да е тук отново.
- Защото вече нямаш нужда от нея. Аз съм тук. Скоро ще дойдат и други.
***
- И сега какво правим? - попита Легион. Бях седнал на пейка с книга пред главната корпоративна сграда на КРИТ в България. Правех се, че чета, но всъщност гледах хората.
- Чакаме подходящия.
- В какъв смисъл подходящия?
- Педофил или изнасилвач или някой подозрителен.
- Но как ги познаваш?
- Не познавам всеки път. И не съм сигурен как изобщо го правя. Но мога да ги позная дори по начина, по който вървят. А когато ги чуя да говорят или ги видя да жестикулират, вече мога да съм почти сигурен. Предполагам, че съм се учил да го правя от малък, за да компенсирам липсата на истински емоции. Това е било единствения ми шанс да се приобщя. Трябвало е да анализирам това, което децата са правели несъзнателно. Не мисля, че някога съм плакал от нещо различно от физическа болка.

Легион се усмихна нежно.
- И какво правиш след това?
- Започвам да наблюдавам мишената по-обстойно. Намирам възожно най-много начини да се свържа. Започвам да комуникирам с него бавно. Ако подозирам, че е педофил, в началото се представям за дете. Те са подготвени за капани, но това не е целта. Бавно започвам да им издавам, че знам къде живеят и че знам какво са направили. Не ставам конкретен за престъплението. После започвам да ги изнудвам за пари. Един от петима се поддава и това е напълно достатъчно за мен.
Важно е да е сравнително финансово заможен. Не само заради парите. Важно е да има какво да губи. Да се прави, че живее съвършения живот пред родителите и съучениците си. Да симулира щастлив брак. Това са хората, които са готови на най-много. Тези, които не се страхуват, че живота им ще се срине, а че другите ще научат, че по начало не е бил нищо различно от руини.
- Това ли е всичко?
- Не. Не е толкова просто, колкото звучи. Има стотици малки детайли, които трябва да запомниш. Не трябва да искаш нищо преди да мине през всички етапи. Първо ще се опитва да те намери. Когато осъзнае, че е неспособен, ще започне да те заплашва. Трябва да изчакаш да изхаби цялата си енергия и агресия. Трябва да се моли за сделка, преди да му предложиш такава.
- Как взимаш парите?
- През поредица от банкови сметки. Правя ги с истинска информация за 18 до 20 годишни. След това стигам до поредица от фалшиви изкуствено създадени. Източвам парите от една от тях и ги крия.
- Красиво. - каза Легион.
- Това съвсем не е красивият начин. Това е сигурният начин. Не кара кожата ми да настръхва и пеперуди да пърхат в стомаха ми. Има други.
***
- Защо Росен се самоуби?
- Искаше да живее вечно. И аз можех да му дам само един начин.
- Какво имаш предвид?
- Поканих го да стане един от нас и той прие. Просто помисли за него. Представи си го както си представи мен, когато прочете текста.

***
- Аз съм жив. - Росен дишаше учестено в главата ми. - ЖИВ СЪМ!
- Не, не си. Ти си просто мисъл.
- Още ли не си му обяснила? - Росен гледаше Легион с усмивка до уши. - Не разбираш ли! И ти си просто мисъл. Нищо повече от инфорационна структура, по която се движи материята. Не си химичните елементи, от които си съставен, а начина, по който са подредени. Никой не е нещо повече от мисъл. Но сега ще съществувам вечно.
Изпитвах желание да говоря с някой извън главата си. Започваше да изисква усилия да различа моя вътрешен глас от техните.
- Къде отиваш? - попита Легион.
- Искам да се напия и да еба. - зарадва се Росен. - Нямаш идея колко истинско усещам всичко. Все едно съм ти. Толкова е красиво. Чукаш ли се с някоя? - започнах да осъзнавам, че не съм сигурен как да изключа който и да е от тях. - Моля те, хайде да изчукаме някоя.
- Трудно ми е да мисля докато говориш.
- О, начукай си го. Не съм говорил от около месец. Нямам намерение да се съобразявам с теб в момента.
Можех да скрия мислите си от Росен, но не бях сигурен за Легион. От началото имам усещането, че не ми казва всичко.
Имам надежда, че Ани съществува. Все още не знам каква е целта на Легион и съм резервиран да мисля, че е на моя страна.
Имах нужда от секунда тишина. Съблякох се, влязох банята и пуснах ледена вода.
- Чудесно. Пенисът ми е огромен. - зарадва се Росен.
***
Трябваше да намеря Ани. Едновременно се чувствах ужасно самотен и имах нужда да остана сам. През целия си живот съм можел да се доверя единствено на нея. Ако тя не съществува, нищо няма смисъл.
Но нямах план. Само ако можех да помисля. Но Росен не млъкваше и за секунда.
- Нямаш ли никакъв живот? По цял ден седиш на пейка? Изглеждаше сбъркан още от гимназията, но не очаквах това. - трябваше да успея да се концентрирам, за да създам някакъв план. - Сега сме съюзници! Обърни ми някакво внимание. Всичко, което се случва на теб, се случва и на мен. Мога да ти помогна толкова много. Само спри да ме игнорираш.
- Стеф, сега сме семейство. - каза Легион. - Повече от семейство. Ние сме едно. Не е нужно да се криеш от нас.
Трябваше да я намеря. Напрежение в мен не спираше да нараства. Във всеки момент си мислех, че няма да издържа да стане по-интензивно, но се случваше постоянно.
Бях в безизходица. Какво можех да направя!? Ако ни издам на полицията, ще трябва да я намерят и ще я видя отново. Това е единственият начин. В противен случай няма да я видя никога.
Затичах се към вкъщи и се случи чудо. Тя седеше пред вратата и ме гледаше с бледа усмивка.
- Има прекрасен задник - сподели Росен.
***
- Тя не съществува. - каза Легион.
- Накарай я да се съблече.
Ани сипа чай за двама ни.
- Не искам да си тръгвам, но ме е страх от теб.
- Ще ти кажа всичко. Остани. Моля те. Имам нужда да останеш. Не бих те наранил за нищо на света. Ако те няма, не виждам никакъв смисъл да се боря. И ми се случва нещо ново. Ужасно е.
- Какво има?
- Тя не е полезна за теб. - прошепна Легион. - Послушай ме.
- Полудявам напълно. Чувам гласове през цялото време.
В очите на Ани се появи вода.
- Трябва да отидеш на лекар.
- Не сме ти врагове - Легион не изглеждаше притеснена.
Росен започна да се хили злобно.
- Мислиш, че лекар може да ни накара да млъкнем? Имаме власт над това тяло колкото и ти. Имаш късмет, че те оставяме да живееш в него.
- Не. Не искам. Искам да остана с теб. - прегърнах я. Не исках да я пускам, защото щеше да избяга. - Моля те, не ме отблъсквай. Имам нужда от теб.
Тя ме стисна още по-силно.
- Няма да си тръгна. Но сбърках. Вече ти трябва помощ. Ще съм с теб до края.
- Тя не е истинска - прошепна Легион.
Отдръпнах я от себе си.
- Но трябва да ми докажеш, че си истинска.
Ани се облиза.
- Как?
- Трябва да направиш нещо, което да замеси много хора.
- И ако го направя, ще отидеш на лекар?
- Да.
***
Седях с Ани в едно от онези места, в които хората са неспособни да контактуват с други и си въобразяват, че имат социален живот. Музиката беше дори по-силна от нормално. Разбрах го по засилената болка във вътрешните си органи.
- Губим време. Трябва да опишеш Росен - Легион говореше тихо, но чувах всяка дума.
- Виждаш ли онези? - Ани посочи някаква група, която влизаше в заведението. Имаше 4 момичета и 2 момчета. - Занимавай се с тях.
- Да им открадна документите или какво по-точно?
- Боже, колко си сбъркан. Вземи им телефона.
- Най-сетне - захили се Росен.
Метър и 95 съм, имам равномерно бледа кожа, добра фигура и големи сини очи. Можех да бъда интересен на почти всеки за час. Единствената причина да ми бе невъзможно да поддържам дълготрайни отношения, е че не ми стигаше енергията да проявявам интерес.
Въпреки ужасната светлина, с един поглед можех да видя, че и трите или не са във връзка, или са в такава, от която отчаяно искат да излязат. Две бяха достатъчно грозни, за да мога да заключа, че най-вероятно са нещастно влюбени в някой, който вече познават. Третата изглеждаше достатъчно хубава, за да е минала през този етап и в момента да има усещането, че всички са отегчителни.
Запристъпвах към нея.
- Хей! - леко й докоснах рамото, за да се обърне. - Мисля, че се познаваме.
Тя се усмихна и ме погледна замислено.
- Възможно е. Не си спомням.
- Не, не е това. Просто Ви излъгах, защото имам нужда да поговоря с някой нов, а наистина не знам как да започвам тези неща. - трябваше да викам всичко, което казвам, затова подозирам, че разбираше само една трета.
Някой ме избута по рамото. Обърнах се и там стоеше Ани. Сочеше ми някакъв агресивно изглеждащ човек с пръст и се хилеше. Човека се приближаваше към мен.
- ЗАЩО ОСТАВИ МОМИЧЕТО, ШИБАНЯК ТАКЪВ - извика Росен, докато гледах приближаващият се агресивен мъж. Щом стигна до мен, не каза нищо. Просто удари носа ми с ляв прав. Залитнах назад.
- Разкарайте се от заведението и двамата. И да не съм ви видял повече - кимнах бързо.
- Разбира се. - щом излязохме, носът ми започна да кърви.
- Сега вярваш ли ми, че съществувам? - попита Ани с широка усмивка.
- Защо ме прати при момичето?
- За да знаеш, че мога да правя неща без ти да си наоколо. Например да уреждам разбиването на носа ти.
- Признавам ти. Бива те да го уреждаш.
***
Бях успокоен, че Ани съществува. Сега имаше нещо, което знаех, че е реално, а ти трябва да можеш да вярваш в нещо много малко, за да можеш да построиш крепост от убеждения в мозъка си. Вече можех да създам някакъв план как да се оттърва от Легион. Но защо исках да се оттърва от Легион?
Сърцето ми заби по-силно. Това моя вътрешен глас ли беше? Аз ли си помислих, че искам Легион да остане или започвам да бъркам собствените си мисли с нейните?
- Спри да се съпротивляваш, педал такъв, и я изчукай. - изръмжа Росен.
Ани сипа чай и седнахме на масата.
- Не съм сигурен, че гласовете ще изчезнат, ако отидем на лекар.
- Естествено, че ще изчезнат. - Ани отново звучеше убедена, както винаги. Преди можех да се самозаблуждавам, че не е най-перфектната маска, но вече знаех, че е лъжа твърде ясно. Трябваше да я убия.
- Не разбираш. Не е обикновена шизофрения. Няма как да е. Никой не развива такава на 35. - Легион можеше да говори много по-ясно в мислите ми. Трябва да намеря начин да разделям моите от нейните.
- Искам да държа малката й уста отворена с часове. - Росен се хилеше в главата ми.
- От писмото е. Това, което живее в главата ми, не е просто болест. - хвана ръката ми и ме гледаше в право в очите около минута.
- Просто болест е. И се влошаваш. Обеща ми, че ще отидеш на лекар. - Не можех да я оставя да ме прати в болница. Щях да заразя всички в нея. Трябваше да се опитам да спра епидемията.
- Спри да се съпротивляваш, скъпи. - Легион говореше с нормалния си глас. - Ако държиш толкова много на момичето, го вкарай при нас. Ще бъдете завинаги заедно. Битката, която се опитваш да водиш, е безсмислена и предварително загубена.
Беше възможно Ани да е права и наистина да е просто болест. Вече не можех да съм сигурен коя мисъл е моя и коя е на Легион.
- Знаеш, че те обичам ужасно много - каза Ани. Чувствах се толкова уморен. Загледах се по ризата й, която на места очертаваше фигурата й. Исках да я допра до кожата й, за да мога да я усетя през плата и да захапя врата й. Моите желания ли бяха това? Така или иначе кръвта ми се стичаше в пениса ми.
- Представи си свободата - каза Легион. - Ще можеш да изпиташ всичко. Да влезеш в кожата на хиляди хора. Адреналина на хазартния наркоман и гордото спокойствие на бащата...
- Заведи ме в болница. - Не знаех коя мисъл е моя. Най-доброто решение, което имах, бе да се хвана здраво за света, който вярвах, че съществува. Трябваше да вярвам, че Легион е само плод на въображението ми.
- Ще съм до теб през цялото време - хвърлих се върху нея и скъсах ризата й. Падна на земята и удари гърба си в нея, но не се съпротиви. Започнах да целувам кожата й надолу към пъпа.
- ... вълнението на астронавта, виждащ нещо невидяно от никого преди него и ефимерното, но съвършено спокойствие на наркомана...
Възбудата не беше моята. Никога не съм искал да гледам на нея по начина, по който не можех да не я видя сега. Сега я виждах безпомощна и обезценена и това ме възбуждаше ужасно много. Не беше съвършеното ангелоподобно създание, което обичах и исках да защитя с цената на всичко, а някакво беззащитно нищозначещо момиче, с което исках да злоупотребя и да изхвърля.
- ...Представи си хилядите видове любов, които никога не си изпитвал, милионите страдания и копнежи, от които те дели тази тленна обвивка, в която си се вкопчил...
Докато влизах и излизах от нея, увих ръце около врата й, за да започне да се задушава.
- Изплези езика си - прошепнах тихо, но заповедно и тя го направи. Захапах малкото й езиче с всичка сила и тя заскимтя от болка. Стисках ръцете си още по-силно докато накрая спря да диша.
- Ще можеш да усетиш всичко, усещано от който и да е мъж или жена.
Разбрах, че е мъртва чак след като свърших. Беше един от онези моменти, в които знаех, че се е случило нещо ужасно, но не можех да изпитам абсолютно нищо.