Той знае – аз сърцето си изплаках
и зейна космос. Яма не ми... Няма.
Посрещах и изпращах дълго влакове
сред маковете зимни на измамата.
Със слънце ставах. С вятъра се реех.
Сълзите ми изгаряха с луната.
Живях небето… Със дъжда живеех
и бях внезапна…Бях си непозната.
Той вижда, че годините минават,
минава всичко, дето съществува,
но космосът е там. Не отминава.
Такава няма всякак си е струвала.