автор: filifjonkata

Неделя вечер в края на септември. Към осем извеждам на разходка Рони. По улиците – мъртвило. И пет човека на кръст не срещам. На всичкото отгоре – дълбок мрак. Имам чувството, че съм излязла в един през нощта.
„А бяха времена, когато в осем беше още светло. Като посред бял ден.” „Беше” или „е било”? Това мой спомен отпреди едва няколко седмици ли е или спомен, който някой старец ми е разказвал в детството ми? Все едно, еднакво нереално е. Самият мрак изключва възможността в осем да е светло.
Нищо, поне ги има уличните лампи. И което е най-важното – все още си имат абажури от листак. В абажура от листак светлината оживява. Трепка и шумоли. Там, в светлия кръг на лампата, светът е жив. Жив е като пасаж рибки – искрици, които се стрелкат в тюркоазените морски плитчини. Само след два месеца лампата ще е единствен обитател на пуст остров…
Усещам прилив на обич към листата. Към всяко отделно листо от абажура. Към тревите, между които Рони се провира и души. Обичта се надига в мен като мляко, което е на път да кипне.
Търся в мрака лятото.Още е тук. Оредяло е, но е тук. Като сироп от бъз, който разсеяна домакиня е разредила прекалено много. И все пак вкусът му се долавя…
И щурците още са тук. Тук са, чувам ги, а сякаш вече принадлежат на отминало време. Студът ги заглушава, цензурира ги. Скоро ще бъдат книга забранена и претопена от есента…
Утешавам се с плетките на скрежа и задимените стъкла на бъдещата ми кухня. Със сиропирани сладкиши, с портокалови корички, с облаци от канела, пудра захар и брашно, с мастикс, с индийско орехче, със сладко-люти ухания от Смирна, от Града, от Крит, от Солун… Да, ще ровя в нета за рецепти, с които ще градя наново изгубения Град. В странно време живеем. С помощта на високите технологии бягаме от високите технологии във времена, когато висока технология е бил часовникът с кукувицата в ъгъла на гостната. :) Но това е друга тема. Важното е да намирам начини да топля света; да му измислям цветове и ухания. Вкус.
Крехка утеха. Какво по-вкусно от абажура от листак? Задържам се още малко под него, въпреки, че Рони вече е подушил всички треви наоколо и иска да отмине нататък…