автор: daro

С надвиснали пръсти
свих си разлъка
угаснах в пепел;
от облак прокапал
запалих угарка…
крушенец
захвърлен под крушата
капнал на дъното
неспасяем
непреглътнат
до утрото.
Денем –
костилка в гърлото
джанка на спомена
самораслек напъпил
и кьошка поломена.
Няма ги. Свърши се.
А вечното – то си остава.
Опиянените страсти
плодово изветряват
и в необята на покоя
смъртта се разтваря.
Те се обичаха…
и там продължават.
Седим с теб в полусянката
на джанката!
Леко с ръка ме докосваш
и люти – по мъжки люти
пиперливия спомен за шаяка,
за лепките, за ушанката
и душите с двете мехурчета
въздигат от дъното чашата.
Нощем –
тъга утешавам
в сърцето заседнал на сламка
и не мога, не мога да спра –
не искам да спирам
да я зова
твоята-моя
Нурджан…

*светла душа

В памет на бай Исмаил и неговата съпруга (от село Бърдуче),
която нямах честта да познавам,
но в мен завинаги ще бъде Нурджан.