автор: liulina

Над града ромоли,
измива, полива ...
Стъпвам напред, а после назад,
не съм рак, но вървя все така,
в един къс времепад,
отрязък за моята съдба ...
Навън ромоли, все така ...
Сега съм обърната назад,
гледам момичето мечтател в очите
и скептикът баща, с думи тежки,
„поезия, ха, проза нима, празнословия мила“
цял живот ме преследва тази насмешка ...
а навън вали,сякаш свиря на пианото,
онова за, което събирах пари ...
и с чашата счупих и своите мечти ...
Боли порязъкът в мен,
онази част, която се буди с жажда,
да бъде част от изкуството ...
Пеех в хора, бях и солист,
и по детски вярвах,че мога,
а в къщи ми казваха, стига си пяла,
млъкни, това не става, фалшива си ...
още мечти се счупиха в мен,
позволих, неуверена вехнех ...
Сега, когато вали, аз споделям ...
Нима, като прекършат нещо е правилно?