автор: Nika

Беше пастир.
Грижеше се за своето стадо. Овцете му даваха каквото могат - мляко да се нахрани и вълна да се облече. Бяха напълно доволни от съжителството си.
Със звуците на простата си дървена свирка пастирът съграждаше за овцете си защитен и сигурен свят. Разказваше им неща, които беше чул от дърветата, или тревите, или прелитащия вятър, или птиците, толкова щедри разказвачи на истории от екзотични земи.
Овцете слушаха и се радваха или се учудваха, но в повечето време пасяха. Понякога разглеждаха нещата около себе си, пълнеха очите си с въпроси и ги носеха на пастира. Той се усмихваше, изваждаше свирката си, пръстите му пробягваха и от нея струяха отговори.
Пастирът знаеше всички отговори, които бяха нужни за света на овцете.
В измамно кротка привечер странна птица се отби при тях. Уморени бяха крилете й, изглежда идваше отдалече. Преди да отлети, нехайно разказа за народа на свободните. Пастирът се заслуша, овцете не обърнаха внимание.
В тази безлунна нощ пастирът не заспа. Онзи бог, който го беше оковал в тесния му свят, умря в душата му.
Прокърви сърцето му, заплака. Безутешна тъга се пророни от пастирската свирка.
Скупчиха се овцете срещу него.
Очите им бяха пълни с безпокойство.
Безпокойството се превърна в страх.
Страхът се смеси с обвинение.
Пастирът срещна очите им и разбра, че е обречен. Наведе глава, въздъхна и мълком се помоли на окаменелите си пръсти, на напуканите си устни.
Започна да свири, овцете бяха спокойни, а сърцето му кървеше.
Свири дълго, без да спира и дълго пасяха овцете. Знаеше, спре ли веднъж, няма да успее отново да изтръгне звуци. Свири дълго, все по-бързо и по-бързо.
Сърцето му се пръсна.
Намерил бе път към свободните.
Скоро дойде друг. Наведе се, изчисти шумките от старата дървена свирка. Духна два-три пъти в нея и със звуците й започна да гради сигурен и защитен свят за овцете.
В този свят никой не си спомня за пастира.