автор: Boryana

Стъпките отминаха, забързани, тръгнали нанейде, навсякъде всъщност, навсякъде, но не и към нея. Тя не им обърна внимание. Нов ден – слънчев и безразличен, се прокрадваше в засенченото й прозорче.
Колко да те радва един ден, с който броиш приближаването на тъмнотията? Ако не бяха жестоките болки, непрекъснатото повръщане и невъзможността да стане от леглото, би я посрещнала с радост. Болестта я сушеше бързо. Огледа пожълтялата кожа на отвитите си мършави крака, опита се да ги позавие, та да не ги вижда, ръката й не можа да се пребори с одеялото и безсилно легна обратно. И пак зачака стъпките – ония, дето нямаше да подминат.
Не я хареса от първия миг, в който я видя. Слабичко, черно едно такова, къдриците му чак в очите падат, облякло се като за траур отгоре до долу, гледа с едни голеееми очи и току се усмихва неловко ни в клин, ни в ръкав. Бяха му намекнали, че няма да е лошо да целуне ръка на старата – почит да покаже, нищо, че в тия времена, гръм да ги порази, кой пази старите нрави и кой отдава почит от сърце на възрастните…. Ама нейсе. Наведе се мършавото, Божкееее, и от него човек ли ще става!, непохватно целуна разкривената й десница, косището му цяла я покри, не можеш да видиш ни лице, ни дявол. Тя дръпна ръката си, насили се да разтегне уста, няма нужда, процеди, хайде, живи да сте, хаирлия да е.
После цяла вечер седя накрая на дългата трапеза, наздраве, наздраве, вдигаше чашата с разредено в лимонада вино, е, и такъв ред идва, стамно отговаряше на поздравленията, първа унука жениш, Златооо, как е, как е? Ми как да е, поглеждаше тя изпод вежди засмения си внук и до него – онова, недораслото, дето все едно на погребение беше тръгнало с тия черни раздърпани дрехи, как да е, ей така е, не видите ли… И пак се отплесваше да гледа внука си, гордостта си, топлинка се прокрадваше в края на отпуснатата й уста, очите й омекваха, двата корави косъма на лявата й буза потреперваха и хлътналите й очи се овлажняваха. Тя ядовито ги бършеше, стискаше пак уста и й идеше да стане, да се врътне, да си иде в стайчето и да не се покаже. Иванеее, Иване!, затуй ли те гледам от една мръвка, затуй ли треперех над тебе, все болнав беше, все накашля, затворен един, приятелите ще го повикат да играе, той ще се усмихне добро и немощно и ще им рече, вие отивайте, аз имам да чета. Па като се забучи в тия пусти книги, не можеш го вдигна! Тя ще му се поскара, излез мънинко де, очите ще те заболят, главата ще те заболи, почини си, то не може все четене, четене… А тайно сърцето й ще се пръска от гордост, а, какво ще ми се хвалят комшийките, техните непрокопсаници не мож ги прибра от пътя, пъповете им в прахоляка хвърлени, а моя не мога да го изкарам – учен човек ще стане!, не види ли тя, че туй дете не е като другите! Чертаеше планове за бъдещето му, неясни, но все хубави, променяше ги, виждаше го като лекар, като военен, учител, всякакъв можеше да стане той!, а до него – Лена, комшийското момиче. Заедно бяха от детската градина – кротко, скромно, затворено дете, светло едно такова, възпитано, никога не я подминаваше, здравей, бабо Злате, как си, бабо Злате. Много се имаха с Иван, все заедно бяха, заедно завършиха гимназия, на един чин седяха, после Лена отиде да учи медицина, а нейният – филология, да му се не види измислената наука, измъчи се, доде я запомни. Пишеха си, по ваканциите се срещаха и тя вече си представяше как скоро-скоро ще дойде време снаха – докторица да пристъпи прага й, когато, като гръм от ясно небе, само месец преди да завърши, Иван си дойде за Гергьовден, стиснал за ръката това недоносеното, почерненото, изтика го пред майка си и баща си и рече: ей я, водя ви я.
Тя седеше на старата пейка до вратата и, аха, да викне: ти луд ли си бре!, но успя да се съвземе, стисна уста, прободе я нещо, блъсна я, хвана се за пейката, прохъркаха гърдите й и като през мъгла видя как грейна лицето на момичето и то се попритисна до Иван, а очите му се смееха, смееха… Ще се смееш, ами, що няма да се смееш… ох, Иване, чедо… Кога мъж е имал ум в главата… Не слушаше какво говорят дъщеря й и зетят, какво ще ги слуша, и те акъл за пет пари нямат, закаканижили, цвърчат като пилци, все едно Господ е влязъл в двора им, стана, подпря се на стената , глухо рече: добре сте дошли, честито, като сте рекли такива работи да правите, мене нещо не ми е добре, ще легна малко, и влезе вкъщи.
И така тръгна. Не можа тя да пречупи сърцето си, не й домиля снахата, колкото и да се стараеше младото да й угоди. С тиха настървеност поведе войната – придърпваше ги един по един – дъщеря си, зетя, дядото, той беше лесен – цял живот го командореше и той беше свикнал да мълчи и да слуша. Затваряше ги един по един в стаичката, говореше им тихо и зло. По цял ден ходеше по петите на момичето, а вечер беше готова с поредния разказ за нескопосията и лошотията му.
Най-дълго удържа внукът. Много ще да му беше замотала главата натрапницата, ала капката пробива най-подир камъка. Ех, минали години... Важното беше, че победата е нейна! И когато един ден чу от горния етаж крамолата, тежките думи и плача на младата жена, вече знаеше, че е така. Върна се радостта в сърцето й, пак ходеше по петите на снахата, но вече не дебнеше друго, а само да зърне сенките под очите й, повехналата кожа, наведената глава, провисналите дрехи по изпосталялото телце и й ставаше леко, сила й идваше, аха – да хвръкне! И колкото повече побледняваха бузите на омразницата, толкова повече руменината се връщаше на старческите скули. Тя празнува победата си дълго. До оня ден, в който остра болка преряза стомаха й и не можа да се вдигне от леглото. Втурна се домочадието, помъкнаха я по болници, от специалист на специалист, тя от ден на ден отпадаше, гласът й едвам се процеждаше из хлътналите гърди, а кожата й придобиваше цвета на нарцисите, дето всяка пролет грееха в градинката й. Не говореха пред нея, но тя ги чу и разбра - краят се вижда. Няма спасение от цирозата, от нея си отиде девер й, знаеше, че няма какво повече да се обикаля насам и натам. И легна. Пиеше лекарствата и чакаше. Чакаше някой да влезе, да й продума, ей тъй, за времето, за цветята в градинката, за кокошките, носят ли, пустите, или пак ги излъгаха ония цигани, за каквото и да е. Миризмата на смърт бавно се процеждаше в малката задна стаичка, странна миризма на здравец и тамян. Тя ли ги отблъсна, не разбра, но все по-рядко някой пристъпваше прага. Една сутрин усети мокрота под себе си, опита се да се вдигне и да почисти, ала не можа, не можаааа!- падна назад и ревна, както когато беше дете – с цяло гърло и отчаяние, като онова, което усети, кога тейко й отказа да й купи кърпата с розите от сбора. До вечерта лежа в напиканото.
И тогава чу стъпките. Не можеше да ги сбърка – толкова ги беше подслушвала и следвала, омразни стъпки! Снахата влезе тихо, усмихна й се неловко, избъбри нещо неясно и се захвана за работа. Тя се опита да я отблъсне, ала ръцете отдавна не я слушаха, махай се, рече, ти луда ли си, ма!, но жената кротко и упорито я уми, подсуши, нареди леглото, пак ще дойда утре, бабо, пошушна и си отиде. Тя полежа в тъмното и пак заплака, и плака дълго, хрипаво и безсилно, както, когато умря майка й.