автор: anonimapokrifoff

Влакът беше препълнен – имаше хора и в коридора на вагона. Виктория стоеше прегърбена, подпряла лакти на последния прозорец – като нелепа черна въпросителна в края на пъстро и шумно изречение. Гледаше пейзажа, който бягаше към залязващото слънце, и си мислеше за Васил.
В такива летни привечери се разхождаха край селото, лягаха на ширналата се поляна, той гъделичкаше със стрък тревичка лицето ѝ и шепнеше:
Мише, мише, мишленце
с малко чипо носленце!
Светят, греят лунички –
няма да спинкат самички.
Смехът му ухаеше на прясно окосено сено и на мащерка... Когато и двамата останаха без работа, от Васко се понесе тръпчивият дъх на бял равнец – особено нощем, когато трябваше да приспи гладните очи на сина си. Вики прочете в някакъв вестник, че търсят работници за Испания. Мъжът не искаше да заминава, но тя го убеди. Какво толкова е Испания? Пералнята „Фагор” в кухнята, Дон Кихот, бикове и фламенко, което за нея беше въртящо се като пумпал огнено фламинго. Нищо страшно, Васе, нищо страшно, и там хора живеят, и то по-добре от нас. Ще поработиш малко и ще си стъпим на краката, ще купим колело на детето... Не мога да споря, отвръщаше примирено той, с жена, която носи името на победата.

(Продължението можете да прочетете в сборника "30 щриха за любовта")