автор: apostola

Таях надежда да порасна
и ето- даже остарях.
Тя свърши работа прекрасна
и няма днес към мене грях.

Таях надеждата да уча:
и станах учен, инженер.
Надявах се и да сполуча-
в нещата да съм пионер.

Таях във себе си надежда
да имам даже собствен дом.
И все така ми се нарежда-
не е нападан той със взлом.

Живях с надежда за децата
да раснат те на своя ред
и да им вдъхна във сърцата
от моя бащински завет.

Надявах се и да премина
промяната след двайсти век.
Запазих се във буря синя
и си останах чист човек.

Таях надежда пенсионна
и до пенсията се добрах.
Макар, че тя ми е миньонна
с надеждата не се скарАх.

Сега живея със надежда
да бъда жив, да бъда здрав.
И ако всичко се нарежда
да бъда горд, да бъда прав.

Тая надежда поетична
да спиша най-добрия стих,
че в таз държава хаотична
отново себе си открих.

Оставам вече със надежда
да се порадвам на света.
Със мене Бог се разпорежда
и некролози не чета...