автор: Silver Wolfess

На поета Ивайло Балабанов

По устните ми пари.
Откога
троша гръбнак над трудната си нива?
Господня нива. Вълча.
А в ръка –
две шепи зърно… После става тихо.
… За малко е – теша се. –
В друг сюжет –
подписан от въздишката на Бога –
от моя дъх ще разцъфти бадем…
Сега се уча да умирам в полет.
Какво, че със ожарени очи
се срутвам по стърнищата край пътя?
Нали човекът към пръстта лети?
В душата му –
до пропастите –
църква…

Разгръщаш се… Размахът е широк,
а някой е ударил вече гонга.
И сменя темата. Така е строг.
Не съм готова аз.
Не съм готова.
Въртя се сляпа с лира на аед
и седнала пред портите на Храма,
разказвам нещо… Смахната! Поет! –
подхвърлят думи –
тежки като камък.

И братята ми –
целите са в сол.
Затрупани от участта на кърта,
заточени в галери до живот –
просветват в пот –
по-честна и от кръста.
Кои ще наведат пред тях глави?
След сенокос си тръгват като птици.
Последният им писък ме боли…
А другото –
живот и съпротиви.