- Чедо, искам само едно нещо - да си ида у дома, да откъсна от двора една китка магданоз, да я потъркам в полата и да я помириша - тъй каза баба Милка, която готвехме за операция.
Явно тя беше усетила притеснението ми. Гледайки кардиограмата и изследванията, не бях сигурен доколко сърцето й би понесло натоварването от анестезията и до колко и каква подкрепа му е нужна.
- Имаш ли си син, дъщеря, внуци?- попитах баба Милка, за да разведря атмосферата.
- И имам, и нямам. Син ми в Америка живее.
- Кой тогава те чака на село?
- Козата, кравата и дядото.
- Че как тъй на първо място- козата?- учудих се аз.
- А ти такова вироглаво чудо виждал ли си? По цял ден пакости прави, ама ни развеселява. Кравата пък, като те погледне с тея влажни очи, гаче е човек да проговори.
Тъй поминуваме с дедото- хортуваме си със животинките, че то и комшии не останали.
- Как тъй самичка дойде тука за операция? Не те ли достраша?
- Ех, простихме се с козата, кравата и дядо Иван като за последно. Хванах рейса и ей ме на- в града. Пътувам значи, а все ми е пред очите дядото- как през стъклото ми маха, па бърше с калпак очите си, гаче от пушека му е залютело. Ама знам си аз- не е от пушека...
Нея нощ не можах да спя, кроейки планове за анестезията.
На заранта баба Милка ме посрещна, легнала в операционната, далеч по-спокойна от мен.
- Не бой се! Каквото е писано, туй ще стане. Не се кахъри, ще успееш!
Поразен от твърдия й дух, започнах приготовленията. Когато заспиваше, една сълза се отрони по спокойното й лице. Дали беше за козата? Или за оня далечен син в Америка? Никой не знае...
Анестезията вървеше гладко. Апаратът тракаше, мониторът пиукаше, перфузорите шептяха, подкрепяйки сърцето на старата жена.
И си представях какво сънува- оня малък двор, който е нейната вселена. Цял нацъфтял и обагрен от живот!
Настанена в малката реанимация, баба Милка беше сънена, но изглеждаше добре под грижите на сестрите.
На другата утрин очаквах пациентката да ме посрещне бодра и в по-добро състояние, но не беше така.
Опитала да стане сама, тя не можеше да си поеме въздух. Сърцето й биеше учестено и неравномерно.
- А бре, момче! Каква е таз работа? Ту видим-ту не видим.- пъшкаше Милка.
Беше излязла от ритъм. Притеснен увеличих дозата на медикаментите, но нямаше ефект.
- А ти какво лекарство й даваш? Дай й двойна доза от българското, че това е слабо- посъветва ме кардиолога.
- Защо казваш, че хем имаш, хем нямаш син? Не е ли идвал от Америка да те види?- попитах бабата, докато чаках ефекта от лекарствата.
- Дойде той, дойде...ама да не беше идвал. Облечени с жена му по чужбински, маниерите им не наши.
Но най ме заболя за двата внука- на американски говорят и само некоя дума на български отбират. Гледат сливата у двора и се чудят дяцата, че то плод не на дърво, а в магазин само виждали. Откина им дедо Иван, че те като се юрнаха на дървото- не мож ги свали.
- А сина?
- Хапва си той бобец направен у гърненцето, отчупва си питка, ама едвам преглъща, навел глава, нещо го гложди.
- Чувай сине...рекнах му аз- По американечки се носиш, по чужбински се разправяш, но българския си дух не предавай! Едно дърво като му отрежеш корените- погива, тъй да знайш. Не забравяй корените, те са твоята сила. Тая сила е от деди и бащи, с горчива мъка и кръв поливана. Майки с черни забрадки са я пеяли и кръв юнашка у корените шепне. Да научиш дяцата, чуваш ли!Не предавай духа си, българския! Не предавай!...
Разчувстван ог силните думи, замълчах, заслушан в ритъма на сърцето й.
И- странно! Българското лекарство свърши по-добра работа от чуждоземското, сякаш да потвърди думите на старицата.
Зарадван от успеха, направих нова кардиограма и съобщих новината на баба Милка.
- А какво отвърна сина ти?- полюбопитствах аз.
- Той ли? Нищо не рече. Само като се качваха на колата, обърна се и снима двора. Кой знае, може нещо в душицата му да е трепнало...
- Съдиш ли го, че е заминал?
- И да се сърдя-какво? Тука без работа беше, хляб няма. Само пет души останахме у махалата. Нема живот тука, ама и неговото не е живот...
Тръгна си за село след няколко дни баба Милка и ми остави едни бонбони „Черноморец”. Това е най-скъпия подарък, който като лекар съм получавал. Както и думите за сина й.
И си мисля- не е загинал коренът български, ако във вселената на душата ти има едно малко кътче с градината, вироглавата коза и кравата, както и упойващия мирис на магданоз...