автор: jantreya

Крепя ти покрива на битието.
Отдавна съм превърната в колона.
Тежи ли ми? Единствено сърцето
понякога въздишка ще отрони.
Поех я тази роля доброволно.
Дългът ме вкамени и аз съм вечна.
Не, не роптая. Няма да се моля
за свобода. И тъй до безконечност
на раменете си ще нося бреме
от обич и от болка сътворено.
Аз не виня съдбата или времето
за бъдещето свое, вкаменено.
Защото не успея ли да пазя
граденото над мен в прахта ще рухне.
В отломките от обич и омраза
надеждата от болка ще избухне.
А този храм – пристанище за двама
ще бъде само спомен безполезен.
Не ме и забелязвай! Няма драма.
Крепя ти покрива. Не съм разглезена.
На този свят раздават много роли.
Строител, страж, боец…Според актьора.
Аз дишам с вкаменени алвеоли,
приела ролята да съм опора.