автор: anonimapokrifoff

Довиждане, милички, и ми обещайте, че ще оцелеете, каза жената. Хайде, стига си се мотала, излая мъжът. После нахлу тишината – дограмата на кухнята беше добре изолирана и не се промъкваше никакъв уличен шум. Циганче наведе очи към саксията си и видя, че е натопена в голяма бяла порцеланова купа, пълна с вода. После огледа царството си – сега беше пренаселено от непознати растения, окупирали два легена и няколко дълбоки тави. Всички мълчаха. Оранжевите му цветове започнаха да капят от скука, затова заговори първо.
- Аз съм Циганче! Добре дошли на моя територия!
Никакъв звук.
- Абе вие да не сте безсловесни? Или ви липсва възпитание и затова не ми отговаряте? Навярно сте най-обикновени простаци расисти, които не могат да комуникират с циганчета.
Някакво растение зашумоля с продълговатите си среднозелени листа и разклати шестте си бели цвята:
- Стига си бучало! Да не би кръвта ти да е синя, а не зелена? Не разбираш ли, че още се адаптираме? Между другото, аз съм Спатифилум – за информация и на теб, и на останалата стресирана аудитория.
- Млади, млади... – въздъхна с разбиране и очевадно превъзходство растение с широки мъхести листа и кичести червени цветове. – Аз съм Червено Мушкато, до мен в легена са Розово Мушкато, Бяло Мушкато и Коледна Звезда. Досега живеехме на южния балкон и този затвор ни действа изключително потискащо, макар да сме свикнали през зимата да ни прибират. Нас – мушкатата, на стълбищната площадка, а Коледна Звезда, като подчертано аристокра... аристокра... тична...
- Без заяждания, моля! – изписка Коледна Звезда. – Откъде си мислиш, че идва името ми, глупако? Ами аз цъфтя по Коледа, нормално е да крася хола!
Разнесе се ропот на множество кръгли и гладки листа:
- Млъквайте! Аз съм Слонско Ухо и съм длъжно да ви кажа, че съвсем сте се смахнали! Заяждате се за дреболии, вместо да се съсредоточите върху общия ни проблем. Ние сме изоставени, заблудени мои! И-зо-ста-ве-ни! Ясно ли е, или да повтарям? Жената няма да я има цели две седмици. Ще ни стигне ли водата? Ще оцелеем ли?
- Я стига паника! Известно ли ви е, че освен стайни растения има и такива, които живеят навън, засадени направо в земята? Аз съм Драцена, за ваша чест, и моята родина са екваториалните гори, но въпреки тежките условия мога там да достигна три метра. Тук ще порасна толкова, ама друг път! И никога няма да видите белите ми цветове, защото не мога да цъфтя в стая! Обаче кой сега ще ми пулверизира листата, като жената я няма?!
Мушкатата забърбориха възбудено на неразбираемия си диалект, замълчаха и после въздъхнаха колективно и шумно.
- Да им кажем ли? – попита плахо Розово Мушкато.
- Ама НАИСТИНА ли ще им кажем?! – извиси истерично глас Бяло Мушкато.
- Да, ще им кажем. Наш дълг е – отговори с овладяно вълнение Червено Мушкато. – И Коледна Звезда знае, но не разчитайте на нея – тя само си мисли дали домакинята ще ѝ осигури от септември до декември по четиринайсет часа мрак, че да може да цъфне – нещо, което не успя да направи миналата година. Не протестирай, не протестирай! Все щеше да ти проличи! Раждането винаги оставя следи! И наивно, моля ви се, си представя как непременно ще е в моето червено, но може да е в розово или в бяло – през дългия си живот съм виждало много коледни звезди. Да, биха могли да се нарекат красиви, но са толкова капризни и нетрайни, че...
- Отклоняваш се от темата, Черррвено Мушкато! Това съвсем не е констррруктивно, рррентабилно и пррродуктивно! – изръмжа Слонско Ухо.
Червено Мушкато се замисли, че вече е остаряло и губи концентрацията на вниманието си, и от срам увяхнаха преждевременно пет цветчета от китката му.
- Не ми се искаше точно аз да съм носителят на лошата вест – човешката история е доказала, че такива обикновено ги убиват, но вие няма как да ме достигнете. Разказът ми никак не е кратък, а пространен, информационно наситен и – това е неизбежно – емоционално обагрен. Ако някой записва, да се приготви за дълга пряка реч, която неминуемо ще наруши баланса на повествованието му.
- Стига литературщини! Не ми издържат нервите! – провикна се Драцена.
- Не притеснявайте Червено Мушкато! – изпищяха в хор Розово и Бяло Мушкато. – То е по-старо не само от нас, но и от вас, неосъзнати растения такива! Живяло е още при бабата на тази, която ни гледа! И то на село!
- Какво е село? – попита Спатифилум.
- Простор, чист въздух, богата почва, перфектна фотосинтеза. Патриархални отношения, ненакърнена ценностна система, засилено възпроизводство на човешките индивиди.
- Ако обичаш, говори на цветен език! – заповяда Коледна Звезда. – Не всички сме живели в провинцията, селянин такъв.
- Морето никога не може да е провинция, драга – такава е всичко, далече от него, е казал Хемингуей.
- Я мини на темата, Червено Мушкато! Няма да ви търпя циганиите! – намеси се Циганче.
- Право си – призна Червено Мушкато. – Вярно е, че съм селска пръчка, но много неща зная за човешкия живот – от неговата хармония зависи и нашето съществуване. Такааа... Искрено ми се иска да намеря обиколен път за съобщаване на истината, но такъв няма. Направо казано, жената, която ни отглежда, може би няма да се върне.
- Защооо?!! – изреваха колективно останалите. Стъклата на прозорците зазвънтяха, от звуковата вълна една самотна муха получи мозъчно сътресение и падна на пода в абсолютно безпомощно състояние.
- Мъжът ѝ – този, който ни мрази – ще я убие.
- Как така? – изуми се Циганче. – Че тя няма корен, за да го изтръгне?
- Хората умират поради други причини, често няпонятни за нас – допълни мъдро Червено Мушкато. – Но нека продължа. Човеците обикновено живеят по двойки – мъж и жена. И раждат деца, но нашите нямат.
- Какво са децата? – попита Драцена.
- Малки човеци. Появяват се, когато хората цъфнат. Всъщност това го прави единствено жената – само тя цъфти, но не може без участието на мъжа, обаче аз след толкова много преживени години и богат опит не мога да установя каква е неговата функция.
- Значи нашата стопанка не цъфти и затова мъжът ѝ иска тя да умре? – стъписа се Слонско Ухо. – Ами то и аз нямам цветове, но живея...
- Ти не си цъфтящо, от теб не се иска такова нещо – успокои го Спатифилум. – А не е ли жестоко да изхвърлиш Японска Роза на боклука, защото очакваш цъфтеж, но той не се случва? Тя ли е виновна, или неподходящите условия? Кажи им, Драцена – нали и тримата живяхме в една стая?
- Да, жестоко е, но в интерес на истината я изхвърли не жената, а мъжът. Тя плака за Роза, защото е добра и състрадателна. Аз я обичам.
Растенията се умърлушиха. Кухнята беше тясна за прехвърчащите им мисли, не им достигаше и въглеродният двуокис, усещаха леко, но тревожно замайване, обаче все пак бяха съвсем наясно с чувствата си – те също обичаха тази жена.
- Нека оставим Червено Мушкато да разкаже – обади се Бяло Мушкато. – И ние с Розово знаем историята, но не притежаваме нито такава мъдрост, нито толкова богат речников запас.
Китката на Червено Мушкато придоби още по-ярък цвят поради вълнението от откровения комплимент, то се прокашля авторитетно и започна:
- Знаете вече, че живеем на южния балкон и мъжът всеки ден прекарва много време при нас, когато не е на работа и когато жена му готви в кухнята. Не защото ни харесва – напротив, мрази ни и все мърмори, че апартаментът е заприличал на джунгла. Той обича жената от отсрещния балкон, на който живеят петунии. Онази е цъфтяла два пъти: веднъж с женски и веднъж с мъжки цвят. Не зная защо е злобна – може би просто поради раждането, нещо като постродилна депресия с дълбоки характерови изменения.
- Но какво лошо има в раждането? – попита Циганче.
- Млъкни, Циганче – намеси се Розово Мушкато. – И аз съм живяло на друго място, преди да дойда тук, макар че всъщност пристигнах само като ческа от голямото растение. В онази къща имаше Циганче: и него го държаха в кухнята заради цъфтежа. То вие, циганите, раждате като бесни!
- Такива сме си! И винаги оцеляваме. На нас не ни трябва много. Дори и да си изпия водата и клонките ми да омекнат и да провиснат, изтощени от сушата, щом се върне жената и ме полее, пак ще вдигна глава и ще цъфтя – толкова обилно, колкото вие никога няма да можете. Защото циганите сме много по-много и по-много най-много от...
- Я стига с тази пропаганда за етническо превъзходство на малцинството над мнозинството! Ще ме чуете ли, или ще се занимавате с комплексите на някакво си Циганче? – разсърди се Червено Мушкато.
- Давай! – провикнаха се всички, а Циганче клюмна под тежестта на протеста си, целящ равенство мужду народите.
- Ще оживееш, Циганче, ама ако жената се върне. Изтърваваш една жизненоважна подробност, нали така? Ние, трите мушката (изключвам Коледна Звезда поради девиантната ѝ вглъбеност в собственото трудно цъфтящо его), знаем цялата история на мъжа тук и жената отсреща, защото общуваме с петуниите на нейния балкон – разменяме информация посредством пчелите и така възстановяваме цялостния разговор, който двамата водят по мобилните си телефони. Жената свали цветната си обвивка веднъж, стана бежова и му каза: „Виждаш ли ми котето? Всеки ден ще е твое, ако убиеш оная крава жена си!”. И после...
- Олелеее! – изпищя Драцена. – Онази ще се настани тук с котката си и тя ще ми опасе листата!
- Парадоксът е – продължи невъзмутимо Червено Мушкато, – че тя изобщо няма котка – питахме петуниите, а те казаха, че мрази и цветя, и животни. Това може би е някакво човешко наричане – нещо като нашите „да ти секне фотосинтезата” или „да ти обеднее почвата”, но в обратен смисъл. Сигурно е нещо много хубаво и желано, щом мъжът запелтечи и се заоправдава: „Ти луда ли си, нали ще ме вкарат в затвора? И тая не ще да ходи на море, сега ще ме влачи в планината”. Пък жената му каза да я бутне в някоя пропаст.
- Какво е пропаст? – попита Драцена.
- Това е все едно аз да падна от секцията долу – отвърна Спатифилум.
- Ние не знаем какво е и планина – добави Бяло Мушкато.
- Виждате ли онова вдигнатото отсреща? – Каза Червено Мушкато. – Такова, но по-голямо. Виждал съм планина от прозореца на бабата. И море, което също не ви е понятно: това е неизказано повече вода, отколкото е тази, в която са ви натопени саксиите.
- Стига образование, давай по същество! – намеси се Слонско Ухо.
- Преди да продължи Червено мушкато – обади се Спатифилум, – искам да отбележа, че между нас има две растения, които досега не са казали дума. Едното е до мен в легена и не мога да го огледам добре поради неподходящия зрителен ъгъл, но другото го виждам: с елипсовидни листа, прошарени от червени жилки. Кое ще почне първо и ще каже защо пасува?
- Аз – прошепна растението до Спатифилум. – Казвам се Бегония и живея в детската стая, в която няма дете. Всъщност пълното ми име е Кралска Бегония и...
- Уффф! – изсумтя другото мълчаливо растение. – То и аз не съм просто Маранта, а Маранта Триколор, обаче не дасаждам на никого с титлата си и просто си трая. Разберете ме, че нямам сили да участвам в разговора. Също живея в детската стая без дете, и то в най-сенчестото място, защото пряката светлина ме убива. Тук едва ли ще оцелея в този пек. Така че, простете привидната ми неучтивост, но аз, мадам Маранта Триколор, съм заета с по-важни неща – умирам.
- Стига драми! – изкрещя фалцетно Розово Мушкато. – Не разбирате ли, че всички ще умрем, ако жената не се върне? Онази отсреща, щом се намести тук, ще ни изхвърли веднага.
Настанаха минути на тежък размисъл – отначало той, разноцветна сфера, се носеше във въздуха, но после масата му толкова нарасна, че се затъркаля неконтролируемо по излъсканата теракота. За тази промяна в статуса му допринесе Маранта, която се присъедини към общото страдание, забравила за малко своето. Първо се съвзе Циганче:
- Другата жена едва ли е толкова лоша – нали отглежда петунии? Ще свикнем с нея...
- Първо – каза Коледна Звезда, – ти си глупак и предател. Второ, не се грижи за тях тя, а мъжът ѝ, който ще ѝ откъсне главата, ако жената ги умори. Когато го няма, оная го наричала мухльо.
- Сигурно е мухлясал от много поливане – предположи Слонско Ухо.
- Изобщо не е така – каза Червено Мушкато. – Нищо му нямало, питахме петуниите. И хората не се поливат.
- Не е вярно – апострофира Спатифилум. – Когато веднъж жената ме къпа в банята и ме остави да се отцедя, влезе мъжът. Пусна върху себе си вода. Той беше без цветната си кора – имаше бежов цвят, на места прошарен от черни груби власинки. Виждали сте ги по ръцете му, но сега бяха и на краката му, и на гърдите му, и на още едно странно изглеждащо място на чатала, което изобщо не мога да опиша, защото предназначението му ми е абсолютно неясно. Опръска ме със сапунена пяна, обля ме с вряла вода. Едва оживях. Хората, с много малки изключения, се отнасят безпардонно към нас. Смятат ни за неодушевени, не зачитат собствените ни имена и най-безобразно ги членуват: например казват „аз полях спатифилумА” вместо „аз полях Спатифилум”. Не го правят със своите имена, нали? И съм сигурен, че ни пишат с малък звук.
- С малка буква – поправи го Червено Мушкато. – Звукът се чува, а буквата се пише. Иначе си прав – точно така правят. Не мога да се нарека специалист по човешка лингвистика, но достатъчно зная. Само че нека да зарежем езиковите въпроси и да помислим какво да правим, след като той я убие.
- Няма да я убие той – обади се плахо Кралска Бегония.
- Какво, какво? – провикна се Слонско Ухо. – Абе да не ти липсват микроелементи, че говориш едва-едва?
- Просто се срамувам пред вас – продължи по-високо тя. – Защото аз не съм единствено Кралска Бегония, а и Троянски кон.
- Какво означава това? – изреваха цветята вкупом.
- Нямам настроение сега да ви разказвам мита и да се спирам на Омир, както и на редицата филмови интерпретации по темата, разберете ме. Нито пък да се впускам в разяснения на едноименния компютърен вирус. Вие не си спомняте кога се появих тук, а то беше точно за рождения ден на жената. Купи ме мъжът ѝ – тя отдавна искала Кралска Бегония. Нали виждате колко е красиво оцветяването в центъра на листата ми? Почти с формата на кленов лист.
- Какво е кленов лист? – попитаха всички.
- И аз не съм го виждала, но така каза другата жена, когато мъжът ме занесе при нея, за да ме присади в тази луксозна саксия. Точно като кленов лист, промълви замечтано. Знамето на Канада. Да избягаме там, скъпи! Далече от яловата крава и мухльото! Ти не се чуваш какво приказваш, отговори той. Ще умрем от глад в чужбина, и двамата не знаем друг език освен български. Тогава я убий! Все още не съм превъртял, скъпа, сори. Да се разведем, мечо? Я стига глупости, апартаментите са техни – на улицата ли ще живеем? Жената помълча малко и каза: „Утре е рожденият ден на оная разплутата, нали? Привечер си вземи цветето – грях, не грях, ще направя това, за което говорихме. И ела преди да се е върнал моят плужек”. После пак го попита дали спи с жена си, а той каза, че не. Излъга. Аз живея в спалнята и зная какво означава за хората да спят с някого – те правят нещо, което наричат секс за приличие, иначе използват други думи, но това не е важно. И друго зная – за какво служи онова нещо, което Спатифилум е видял и не може да назове. Интересува ли ви?
- Неее! – изреваха ужасено растенията. – Давай по същество!
- Преди да ме сложи в новата саксия, жената вплете в корените ми червени конци, косми, крило от прилеп и човешки нокти и каза: „Колкото повече растеш ти, толкова повече тя да вехне! Да пукне, в черната земя да легне!”. Нали ме виждате колко съм голяма? Нараствам с бясна скорост. Стремя се да не пия вода, да не се храня от почвата, но щом завехна, жената почва да ме обгрижва и пак ме връща към живота. Никой от вас ли не забеляза, че в последно време тя е без сили, влачи се като сянка? Мислеше си, че планината ще ѝ помогне, но щом се върне, аз пак ще я изпивам, защото съм омагьосана. Тя наистина скоро ще умре...
- Ти трябва да умреш! – изкрещя Циганче. – Ти! Не се страхувай – ще ти пеем, докато умираш.
- От твоята чалга, Циганче – прекъсна ентусиазма му Слонско Ухо, – и най-леката смърт ще е кошмарна.
- Не се карайте – примоли се Бегония. – И аз искам да умра, но не мога да се самоубия, защото това е грях. Разбирате религиозно-нравствените ми скрупули, нали?
Растенията се умълчаха съчувствено. Спатифилум се прокашля и каза:
- Да обобщим. Няма да я убие мъжът ѝ, но тя пак скоро ще умре, защото Кралска Бегония изпива жизнените ѝ сокове, т.е. резултатът за нас остава непроменен. С нея загиваме и ние. Бегония не може да се самоубие. Двамата с нея сме в общ леген, следователно ще я убия аз. Не ме гледайте сащисано! Който и да е на мое място, ще постъпи така. За късмет съм водолюбив, имам повече нужда от влага, отколкото вие. Тя също обича водата, но няма да оставя за нея, ако ще и корените ми да загният или пък после да се спаружа от жажда. Не всичко е свършено, Бегония. Може би ще оцелее връхчето ти, жената ще се върне, ще го откърши и ще го натопи в чаша, за да пусне корени. Ще махне трупа ти от саксията и ще види какво има в нея – тогава ще разбере какъв е мъжът ѝ и ще го изгони отттук. Ще си намери нов, с когото може би ще разцъфне. И ще продължава да се грижи за нас, защото ни обича. Ние също я обичаме и ѝ дължим твоята смърт, ако ще тя да струва и собствения ни живот. Сега имам цветове, нови би трябвало да пусна чак през октомври, но ще се насиля пак да цъфтя, за да поема повече вода. Сбогом, Кралска Бегония, и ми прости!
През прозореца се виждаше как слънцето залязва. Небето беше хиляди разцъфнали цветя с ярки цветове. Започна да притъмнява, скоро растенията щяха да започнат да дишат кислород, който беше в изобилие, и да си отдъхнат. Всички мълчаха унило. Първо извиси глас Циганчето:
Заспивай, Бегония!
Спуска се креп,
но в твойта агония
ние сме с теб!
Присъединиха се Слонско Ухо и мушкатата:
Какво е животът ни?
Спомен от сън.
И съхнем безропотни,
тъмно е вън.
Запригласяха и останалите, дори и Маранта Триколор:
От кал сме създадени,
знае Го Той.
След дните изстрадани
следва покой.

Умирай, Бегония!
Спуска се креп,
но в твойта агония
ние сме с теб!