автор: yotovava

В памуковите мои ниви пусто е –
из тях, навярно, ангели са легнали,
почиват си, а вятърът се гуши
в крилете им, додето дойде светлото.

И – тръгва подранилият берач! –
ще ги разбуди с писъци и охкане.
Но вред е тишина сега – един кълвач
откъм гората стреля краткогрохотно.

Памукът, зрял под цели три луни,
по-мек и от дъха на еднодневка,
не носи спомен – и не ме вини! –
за повика – безропотен – в сърцето ми.

С изпръхнали от задуха каверни
набъбва той – до облак над стърнище!
И зърнестия земен епидермис
в белотата си разпукана разнищва.

Окръгля се – във поглед на момче
след шумнал крайчец на пола момичешка,
а пилнатите семенца усещат, че
сушата невинно го пречиства.

Така се ражда моят бял памук –
самотно – в глуха и безводна нива.
Вървя през нея, стиснала в юмрук,
безкрайната си радост, че съм жива!