автор: apostola

Остаряваш, мила. Остаряваш.
Ставаш бяла, бяла, като сняг.
Вече върхове не покоряваш.
Трудно плуваш до отсрещен бряг.

Пенсийката малка сия къташ
за спокойни утре старини.
А душата си къде ще скъташ
щом надОйдат лютите слани?

Но макар и вече застарели
имаме във себе си любов.
Свършеха се чувства закъснели,
късно ни е днес за статус нов.

Мойта пенсия не е голяма.
Че работим двама е добре.
Съпротивата я вече няма-
всеки днеска ще ни разбере.

Знам.До края двама ще работим.
Няма лесно да подвием крак.
Няма смисъл днеска да буботим...
Тъй и тъй ще ни настигне мрак.

Нека да оставим светъл спомен,
че живяхме двама във любов.
И да се преселиме след помен
в оня дом последен, но пък нов...