автор: Boryana

Искам да съм фосил
в кехлибара на паметта ти.
Да минават години –
човешки и лунни,
и всякакви,
да изчезват
един по един
спомените по пътищата,
само аз да стоя –
в най-дълбокото някъде спастрена.
В най-дълбокото
на съня,
мисълта,
на сърцето ти.
На деня, който (дразнещ) да почва,
например, с очите ми,
На нощта, дето идва
с разтуптения мрак,
(но и той ще е светъл),
на живота,
който някак
резонно и жалко (подлецът) изтича.
Ако вещица бях
(а защо да не съм – хем от Бог съм белязана),
бих разпускала луди коси
посред всеки твой поглед,
бих посипвала с пепел от бяла магия
(тайничко, от ръкавите)
всяка твоя пътека –
бих ти раждала всяка тревога.
Бих живяла така
във съня, в мисълта,
във сърцето ти –
пет пари във кесия,
облаче във очите,
косъм бял във косите.
Ако някога някак решиш от мен да си идеш,
невъзможно да бъде,
защото във теб съм попила…

Ей такива ги мисля, когато се будя в ръцете ти.
А пък ти още спиш, и си топъл, и тих е дъхът ти.
Гледам острия профил с прозрачна потрепваща вена
и отчаяно искам да съм онзи фосил в паметта ти.