автор: strega

днес отивам в едно непосилно високо небе
и нали ми е празник – особено много си липсвам
и нали ми е ден – от деня си изплитам въже
и прескачам оттатък
в червения сняг се подписвам

опаковам си вместо подарък парче тишина
и застилам море
чак до другия край на очите
там живея накриво
на завет в една кривина
късни думи с начупени стави се удрят в стените

всяка мисъл е само залепнал на дъното смях
като лодка в солена мъгла любовта се е свила
но през този мъглив зеленикав пейзаж не видях
как се смъква надолу луната и капе мастило

от небесните локви потече мастилена кал
разтопи се животът в пътечка от восъчни капки
на морето оставих нощта със зеления шал
до една черно-бяла надежда с дантелена шапка

от оная страна ще съм дъжд
заскрежена сълза
зимен стон от пресъхнало детство в кристалния супник
днес…
отивам в една
непосилно
дълбока
трева
и нали ми е празник
обличам си цветна черупка