автор: durak

Бях написал вече няколко поеми,
все прекрасни, все големи.
Ала нещо все ме мъчи – спрях да ям –
крайно време беше стихосбирка да издам.

В творчеството ми обаче дупка зее,
беше като птичка дет не ще да пее.
Тоз проблем съвсем не беше нов,
отчаяно нуждаех се от поема за любов.
Сядам да я пиша, чувствам се уверен,
ако трябва ще осъмна над тетрадката приведен.
Ала нищо се не случва, вече втори час.
Понаболва ме гърбът, в устата ми догаря фас.
В молива си верен аз се вгледах.
„Помагай, братко!”, мислено простенах.
И навярно в този миг съм пребледнял мъртвешки,
щото моливът ми взе, че проговори по човешки:

- Глупако, моята помощ ти недей търси,
проклинам аз деня, в който ме откри!

Зяпнах, онемях, нещо ме разтресе.
Моливът ли тези тежки думи произнесе?

- Какво говориш? Твоята покупка бе за мене чудо.

- Мерси! Да беше купил нещо друго.

- Но в онзи тъмен магазин грозеше те забрава.
Сега със теб поезия твориме двама.

- Поезия това наричаш само ти,
за мене творчеството ти смърди.
А и в магазина излежавах се на хлад.
Сега погубвам се от работа, а съм още млад.
Там продавачка стройна бършеше ни прах,
гъделичкаше ме и заливах се от смях.

- Но нали със тебе сме един екип?
Поетът без молив е некъв смахнат тип.
Аз съм дон Кихот, а ти си Санчо!
Защо разваляш нашето другарство?

- Човече, я се съвземи!
Какъв екип сме аз и ти?
Понякога завираш ме в носа си,
следи от зъби имам по гъза си.
Отвори очи и прогледни,
в потните ти пръсти минават моите дни.
Някога бях висок и излъскан,
сега съм многократно подострян и сдъвкан.
Ами адската машина с ножовете остри?
Ако това е за другари, кое е за гости?
Омръзна ми този сюнет периодичен!
Остави ме на мира, кучи сине циничен!

Ужасно много се разстроих, честно.
Да видиш истината никак не е лесно.
Помилвах го и даже казах: „О, горкото!”
Той заплаши да ми бръкне в окото.
Тоз раздор поемата днешна обрече.
За любов и думичка не мога да напиша вече.
Собственият ми молив ме саботира.
Захвърлих го в ъгъла и си отворих бира.

КРАЙ