автор: jantreya

Прозрачна е душата ми. И лека.
Дъги играят в тънката ми кожа.
Аз нося твоя дъх у мен, човеко,
но го превръщам в мимолетност божа.
Приличам на любов – неуловима.
Имагинерност и реалност в сфера.
Дори не осъзнавам, че ме има.
Красив момент – почти като химера.
Политам с вятъра към необята
или в целувка детска се разбивам.
Мечтаят ме, копнеят ме децата.
Съдбата ми е кратка, но щастлива…