автор: zebaitel

Момчето брули с пръчка зла,
а орехите са зелени,
прозрачно го гълчи реката
и плаче орехът с листа.
Момчето е нетърпеливо
да отлепи клепача орехов,
да сграбчи тайната му,
девствена
и да я съблече до бяло.
Реката го следи, не бърза,
отнася времето полекичка;
чадърът розов на тръстиката
не го предпазва от изгаряне
и няма кораби в реката,
които да сберат посоките му,
и да ги отнесат в пристанища,
достойни да ги разтоварят.
В реката плуват книжни кораби
и тя е всъщност тънка вадичка.
Момчето брули с дълга пръчка,
тъй както си седи на пейката,
реката го следи, не бърза,
отнася сянката му,
сбръчкана,
а спомените
са зелени.