Сипвам си чаша студена вода. Днес не е ден за пране, казва мама. Тя говори с мъртвите, те не искат да переш днес.
Сипвам си чаша студена вода. Днес не е ден за пране, казва мама. Тя говори с мъртвите, те не искат да переш днес. Просвам дрехите си непрани и въздухът минава през тях. Поръсвам ги с водата от чашата. Призлява ми и повръщам. През бялата врата на стаята избиват вените на баба и пулсират в ритъма на сърцето ми. През бялата врата виждам рентгеновия поглед на сестра ми, която ни гледа от там. И ние я виждаме, но тя не излиза и ние не влизаме. Затворили сме я в черупката на спомена. Стаята й ще остане така, както сме я затворили и ще спре да съществува, когато срутят най-после къщата. Вътре в стаята тя стене. А аз бързам. Проснал съм дрехите, после нищо не правя. И бързам, бързам да не правя нищо. Денят е неделя, в него нито се пере, нито се прави друго. Денят си отива завинаги. Остава една тънка ивица привечер, в която изписвам дращейки с нокти по вратата с изкривени букви „Край”.