„Помогниии миии...
Поомогнии миии...“
Глас се протяга лукаво –
с ръкави да стигне
слуха ми.
Потайно, зловещо
зове ме в ума ми.
Какво е не зная,
но нещо ме дебне.
Вижда ме,
иска ме,
вдишва ме! Ааа!
„Помогнии мии...“
Лутам се, скитам се –
търся го.
Плаши ме – кръстя се!
Мракът лилав е,
духът ми се стяга
до пръсване.
Чувствам го близо
усещам, че иска
да вкуси кръвта ми,
дъхът му притиска
слуха ми със думи:
„Помогниии миии...
без мен си като тяях...“
Обръщам се.
Аааах! Призрак!
И писък стъписва
заспалия мрак.
Зад щит от юмруци
се скривам,
очите присвити
се спират в дете.
То влачи се бавно
и гледа ме жално
със поглед под вежди,
а устни зловещи
висят изкривени
във мрачната форма
на туй личице.
С очи зачервени
шепти:
„Помогнииии миии...
Като тяях...Като тях не бъдии...“
В отчаяна злоба
с краката пристъпва.
Настръхва слухът ми
от тона на тракащ
по пода със зъби тиранин.
С ръката си влачи
метална верига,
пред мен я полага и вдига
с разгънати пръсти
две длани невръстни нагоре,
и колкото може
със детската сила крещи:
„Поомогни мии!
Вържи ме за тебе,
не пускай да бягам,
да падам пред гнусните хули
и думи червиви
на езиците хорски,
забили злобливи
жила във плътта ми.
И нека
гръдта ми да блесне,
макар и разкъсана
от бичове мръсни –
типичните жлъчни
слова за младежка
незрялост
и крехка ранимост,
за детска наивност и вяра.
И даже
завистна отрова
да скита бездомна
по моите вени,
очи зачервени
да молят за милост,
гърдите да хлипат за въздух –
не пускай да тръгна
напук на сълзите
в лицето невръстно!
Защото без мене
ще бъдеш отвлечен,
съблечен душевно
и скучен и сляп,
морално поробен,
свободен на ужким,
удобен за всичките тях.
Пази ме,
носи ме,
не пускай да тръгна!
Вържи ме и тъй
помогни ни!“
Мигам излишно,
издишвам свободно
и вдишвам позорно
дъхът на лъжата –
сакатата вярност
за голия свят.
Затуй ли пораснах?
С намръщени вежди
верига самотна
за сбогом поглеждам,
пиян от надежди
за святост залитам в съня ми,
денят ми
досяга душата
с нацапана с мръсно ръка.
Ха-ха-ха-ха-ха!
И заплаквам.