Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Vasira
Днес: 0
Вчера: 2
Общо: 14038

Онлайн са:
Анонимни: 511
ХуЛитери: 4
Всичко: 515

Онлайн сега:
:: ma_gi
:: Albatros
:: pastirka
:: Georgina

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Януари 2023 »»

П В С Ч П С Н
            1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаСтуд в Мадрид (7)
раздел: Романи
автор: petia_bozhilova

ТРЕТА ЧАСТ
I
Ивана

Ивана отвори очи и светна лампата. Беше изключила будилника на телефона, но знаеше, че слънцето вън от килера, в който спеше, е изгряло. Птиченцата в патиото посрещаха всеки изгрев с такава френетично чуруликане, че радостта им нахлуваше през тампоните, пъхнати в ушите ѝ и я изправяше на крака.
Взе книжния календар със снимката на усмихнатите африкански дечица и огради с кръгче датата на започващия ден. Петнадесети май. Само шестнадесет дни още до края на месеца и до заплатата!
Сложи масата за закуска бързо, като автомат. За две седмици „примък-отмък“ на толкова народ беше научила режима в огромната къща до най-малките детайли. Нареди масата под конец, зареди на плота „бойните“ машини: електрическата кана, каната за чай, цедката, тостера, сокоизстисквачката...В най-скрития ъгъл на плота, зад прикритието на фурната, скромно се гушеше евтината кафеварка, която тя си беше купила от Alcampo още на втория ден след пристигането си в тази къща. По-точно казано-беше помолила Олег да ѝ я купи и донесе заедно с едно скромно ножче за белене на картофи. В тази кухня, по-голяма от нейния апартамент в Стара Загора, имаше десетки видове машини и апарати, които сигурно никой не беше използувал, но тези скромни пособия, които трябваха всеки божи ден, липсваха.
Опече две филийки хляб и ги намаза обилно с конфитюр от черни череши. Изхрупа ги бързо, в движение., с две парчета кашкавал Трябваше да закуси, за да не се „срине“ някъде към обяд. А и конфитюрът беше хубав, макар че бе далечен беден роднина на нейните домашни сладка. Напомняше ѝ черешата от бащиния двор. Горкото дърво изсъхна няколко месеца, след като майка ѝ почина...
Глътна чашата с кафе наведнъж, както Сиро гълташе парчетата шунка, които скришом му даваше и влезе в гаража. Кучето скимтеше зад тежките метални щори, нетърпеливо да ѝ се погали в краката.
–Чакай, Сиро!-викна му тя-Потърпи малко, че и тази щора се повреди. В този замък всичко е тръгнало за развала...като започнем от твоята каишка и стигнем до асансьора. Но изглежда само ние с теб го забелязваме.
Ивана вдигна с пъшкане щората, подпря я с един стик за голф на Паблито, отвори стъклената врата под нея и внимателно пусна щората. Разваленият механизъм я остави да падне и металът изтрака зловещо по алуминиевата дограма на вратата .
–Пази се, Сиро-помилва тя кученцето и му сипа последната храна от неговия чувал в паничката–Че, не дай си Боже всичкият този метал и стъкло да паднат на главите ни, от нас мокро място няма да остане.
Премете под навеса пред вратата и излезе на улицата да прибере празния варел за боклук, който изкарваше пълен към полунощ. Нямаше го. Помисли, че е някаква шега и прегледа цялата улица Гуадарама. Не, нямаше го, сигурно някое новопостъпило слугинче го беше прибрало по погрешка. Тръсна намокрените си от ситния дъжд коси, внесе кутиите с мляко и увития с найлон вестник, запари една кана с чай, за да има на масата, навлече зимното яке, което явно щеше да носи още дълго и излезе с кучето. Работният ден можеше вече да започне.
Сиро, който друг път дърпаше толкова силно каишката, че едва го удържаше, тази сутрин беше подозрително кротък. Не ѝ харесваше това затишие...
Прибраха след около половин час, изтръскаха се като мокри кокошки и започнаха всекидневните си задачи. Сиро опъна лапи и легна до масата, а Ивана запретна ръкави и ускори крачка. Можеше да използува часовете, в които домакинята и гостите спяха на горните етажи, за да събере пръснатите по най-невероятни места чаши от долните два, да забърше пепелниците по масите и масичките, да оправи диваните, да почисти баните, да изглади купа с дрехи които бяха изсъхнали през нощта...На всеки половин-един час притичваше до кухнята, изливаше каната с уханен чай (донасяха им го от Англия) и запарваше нов. Чайникът трябваше да е на масата до един на обяд (за тях си беше сутрин) и да е винаги горещ.
Мина един часът, един и половина, два. В къщата не се чуваше никакъв шум. Сиро и той не помръдваше. Ивана застана безпомощно насред голямата кухня. Какво да прави? Да прибира ли масата? Филийки ли да пече или да готви обяд? Какъв, за колко човека? Кого да попита, като нейната госпожа за четиринадесет дни не беше разменила и четиринадесет изречения с нея? Днес беше почивният ѝ след обяд, след три часа можеше (и чакаше!) да излезе...като остави спалните оправени. Кога и как да ги оправи?
Телефонът в джоба ѝ забръмча. Беше Роско. На леля милото момче, през ден и звънваше за мъничко, само да ѝ чуе гласа
–Прочетох в нет-а, че тече седмицата на Мадрид, лельо Ваня!
–За мен от днес тече трета, дете.-засмя се тя.-Но ти си прав, в момента са празниците на Сан Исидро, патронът на Мадрид. „За някои...“
–Знам, че ще направиш много снимки, затова ти звъня. Нали ще сложиш някоя във Фейса! Сестричките чакат всеки ден.
–Обещавам! Днес имам половин ден почивка, ще им направя.
–Ама ти на работа ли си?-учуди се детето.-В сайта пише, че днес е почивен ден за цялата Мадридска област.

***
Гостите слязоха чак след три с десетина куфара и дори не погледнаха към масата и горещия чайник, който ги чакаше от сутринта.
–Заминаваме за планината-каза кратко госпожата. Децата тази вечер ще бъдат тук, затова сменете чаршафите на в техните легла, изчистете основно баните и оправете техните стаи.
–Но аз днес почивам...
–Ще почивате утре след обяд. Тогава няма да ми трябвате. Сега ще стоите тук и ще ги чакате, защото те нямат ключове.
Почетният гост, един вечно ухилен мъж на нейната възраст, с гладко обръсната глава, тъмна кожа и светлосини очи , неочаквано се приближи към Ивана. Погледна я в очите, стисна ѝ здраво ръка и каза силно:
–Благодаря Ви за всичко! Сбогом, госпожо!
След това се обърна, хвана куфарите и тръгна към изхода на гаража, последван от синовете си.
Ивана остана сама с кучето и наредената като за изложба кръгла маса и тъжния чайник. Отвори пръстите на ръката си, която гостът беше стиснал толкова сърдечно и заплака.
В нея имаше нова новеничка банкнота от петдесет евро, сгъната на четири. Първата вноска за годишната такса на Росен.

***
Когато изми мраморното стълбище на последния етаж и пусна последната пералня, вече се беше мръкнало. Качи се на последния етаж и мина бавно по всички стаи. Обичаше да види как всичко свети. Радваше се на резултата от работата си. Обичаше тази къща! Жалеше я. Тя, освен с много пари, беше строена и с много любов. Любовта в един момент си беше си тръгнала, пред нея благородническата титла и министерското кресло не важеха. С нея си беше тръгнал съпругът. А със съпруга си беше заминал и интересът на обитателите към нея. Бедната богата къща! Красивите врати скърцаха, лакираните ръчки на прозорците оставаха в ръцете, скъпите щори падаха, лъскавите кранове капеха, бидетата течаха...По циментовия под на гаража и кухнята сивееха петна от влага. По тях по цяла нощ щъкаха големи черни хлебарки и тя всяка сутрин събираше по цели лопати.
–Един месец ще те гледам съвестно, колкото мога, къщичке-говореше ѝ тя като на малко дете. –След това-не знам какво ще те правят.
Добра се със сетни сили до банята си, смъкна мръсната, лепкава униформа и опита да събуе късите бели чорапки. Изохка и се свлече на цимента. От напуканите ѝ пети беше текла толкова кръв, чорапките така бяха залепнали на изтръпналите ходила, че трябваше да напълни ваната с вода и да накисне краката. Ох, само да си дойдат „децата“, да им сервира вечерята! След това ляга и спи като къпана!

***
–Тази нощ ще излезем, Ивана-усмихнаха се слънчево двете близначки.-Празник е, нали знаеш. Минаваме само да си вземем ключовете.
„Пепеляшка“ ги огледа от глава до пети. Балните тоалети на благородническите дъщери се състояха от по чифт дънки, толкова окъсани, че тя първите дни се чудеше дали да ги закърпи или директно да ги захвърли на боклука. Тениските висяха като опърпани пердета на „дебелите“ им тела, но поне нямаха дупки по тях. Нейната униформа беше много по-красива и елегантна. Да ги питаш за какво са им стотиците копринени дрехи, напълнили стаите-гардероби до таваните?
–Ние няма да се върнем до сутринта, но за сметка на това ще дойде брат ни. Паблито си е поканил тук седем приятеля.
Ивана ги изгледа толкова свирепо, че двете избухнаха в смях:
–Не се бой, няма да готвиш, те си поръчват пици. Само не се надявай да можеш да спиш.
Ивана поклати глава. Нямаше да седне да обяснява на тези жълти клюнчета, че готвенето е последното нещо, което можеше да я притесни, почти толкова, колкото изтръпналите ръце и кървящите пети. Паблито обаче будеше тревога в нея още от първия ден, в който го видя. Това момче по някакъв странен начин ѝ приличаше на къщата –красиво, правено с любов, но сега пълно с проблеми, на които никой не обръщаше внимание. Шокираше я този граничещ с безумието безпорядък в стаята му. Нормално ли беше да намира едната маратонка под изгладените ризи в гардероба, а другата-във ваната? Но ако за тялото му се грижеше слугинята, за духа не беше ли отговорна майката? Сякаш никой, освен нея не забелязваше, че той се сепва винаги, когато си чуе името, че непрекъснато е като на тръни, а погледът му е вял и разконцентриран. E, те нямаха нейния тридесетгодишен стаж на учител, но нали управляваха учреждения с десетки хиляди служители в тях! Единственото, което беше трогнало свръхзаетите родители беше слабата оценка по математика. Един частен учител идваше три пъти седмично и смирено чакаше ученикът да се върне от тренировки, да седне до него и да увеси глава като страдалец...
–Пабло и приятелите му ще дойдат късно. -казаха момичетата на излизане. -Няма нужда да ги чакаш, ние ще му дадем ключ. Само си сложи тампони на ушите.
Ивана си сипа една голяма порция пълнени чушки, които си беше донесла в неделя, купичка мляко с ориз и канела и подви крак на стола. Не ѝ беше сладко, сякаш не кайма дъвчеше, а трици. Дъвчеше, за да издържи. Първо ще се навечеря, че вече минава девет! След това ще изведе кученцето и двамата ще потърсят на улицата техния варел за боклук. Дано слугинчето, което го беше прибрало по погрешка, да се е усетило и да го е върнало на улицата. Десет торби с боклук от днес чакаха да бъдат изхвърлени.

***

Гневен лъвски рев я накара да скочи от леглото и да светне лампата. В кухнята светеше, а в трапезарията сякаш препускаха табуни с коне. Ивана намъкна униформата върху пижамата и с мъка нахлузи работните обувки. Напуканите ѝ пети пулсираха. Дисплеят на телефона показваше 02:30ч
Отвори вратата на трапезарията без да чука. Миризмата на марихуана я закова на място
–Идиот!-ревна някой отвътре– Защо не се...
Пабло стоеше като часови зад вратата и ѝ препречи пътя. Успя да зърне само група момчета на неговата възраст, наобиколили дългата маса, и няколко картона с пици и кутии с Кока кола в средата ѝ.
–Нямаме нужда от теб! Сега вечеряме и се качваме в стаята ми. Свободна си, ще чистиш утре.
Зад гърба му изникна едно яко момче и важно сложи тежката си ръка на слабото рамо на Паблито. Ивана усети как „тяхното“ момче се стегна и я погледна така, както я гледаше Сиро, когато напика чистия, току що изгладен чаршаф. Вратата се тръшна под носа ѝ.
Усещаше в устата си противния вкус на метал. Взе от фризера един шоколадов сладолед и го загриза като малко дете. Какво друго можеше да направи? Да каже на господата де Голи, че синът им пуши трева? Сякаш някои от нейните ученици пушеха в самия двор на училището...Че тя тогава беше учителка и родителите я гледаха недоверчиво, когато се опитваше да им отвори очите. „В класа на моя син (дъщеря) само моето дете още пет шест деца не пушат...“ Не беше само това. Имаше нещо друго, което преумореният ѝ мозък не можеше да проумее. Липсваше ѝ една частичка от пъзела и няколко часа сън, за да го събере...
Седя свита на леглото, докато табунът се изсипа от трапезарията и се изнесе с викове на горните етажи. Не я интересуваше как ще завари на сутринта мраморното стълбище, което беше излъскала от първия до последния етаж. Нещо обаче я буташе да стане и да влезе в празната вече трапезария.
Противно на очакванията ѝ, трапезарията беше разтребена. Кутиите от кола бяха събрани в найлонов плик за боклук, а празните картонени кутии от пиците-наредени една върху друга. Една от кутиите с пица беше оставена в другия ъгълна масата, зедно с кутия неотворена кола. Приближи и видя, че в единия картон лежи самотно парче пица.
–Да не би да са оставили и за мен?-усмихна се тя .-Тази нощ такива неща видяха очите ми, че нищо повече не може да ме учуди.
Тогава видя рисунката. От картоненото дъно на кутията я гледаше момчешко лице. В отворената му уста беше напъхан широк член с кръгли, космати тестиси.

(следва)


Публикувано от viatarna на 18.07.2013 @ 22:24:10 



Сродни връзки

» Повече за
   Романи

» Материали от
   petia_bozhilova

Рейтинг за текст

Авторът не желае да се оценява произведението.

Р е к л а м а

31.01.2023 год. / 08:01:56 часа

добави твой текст
"Студ в Мадрид (7)" | Вход | 2 коментара (4 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Студ в Мадрид (7)
от anonimapokrifoff на 18.07.2013 @ 22:54:38
(Профил | Изпрати бележка)
Много добра разказвачка си! Финалът на тази част е откровено шокиращ.


Re: Студ в Мадрид (7)
от petia_bozhilova на 19.07.2013 @ 12:20:45
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря ти, анониме!
Шокиращ е финалът за този, който има очи да види. Дано родителите ги отворят навреме...

]


Re: Студ в Мадрид (7)
от rainy на 19.07.2013 @ 00:02:49
(Профил | Изпрати бележка) http://www.galya-radeva.co.uk/
Аз чакам книжното издание, щото откровено се побърквам, докато чета на час по лъжичка... Ама не спирам.


Re: Студ в Мадрид (7)
от petia_bozhilova на 19.07.2013 @ 12:16:49
(Профил | Изпрати бележка)
Специално за теб ще пусна днес две лъжички:))))

]