автор: florans

В низината житата на Тракия се диплеха на талази под напора на южния вятър, а в далечината, обвити в мараня, се очертаваха хълмовете на Родопа планина. Изведнъж се чу гръм. Ни едно облаче не се виждаше в ясното небе. Жените, дето слизаха от предпланината, се огледаха тревожно.
-Поличба е – рече най-възрастната, Севара. Този гръм от ясното небе не е случаен, така да знаете. Девойките и жените, облечени в прости бели роби, помръкнаха.
- Не бойте се, де! Я, какви сте кошутени сърца! – засмя се Севара. – може да е за добро. За добро е – повтори тя уверено, като на себе си след кратко мълчание.
Всички се вслушваха в думите на Севара. Тя владееше тайнството на восъколеенето от баба си и имаше дарбата да провижда бъдното. Гадателката не огласяваше всичко, що чуваше и виждаше. Изведнъж сви в една странична пътека, като даде знак на жените да я изчакат и те покорно изостанаха. Севара имаше видение. Младите тракийки приседнаха на поляната и мълчаливо диплеха китки от еньовче, мащерка и риган. Всяка, вглъбена в себе си, очакваше какво ще извести прорицателката.
След малко тя дойде, на лицето и още стоеше отпечатъка на видението, та заговори с приглушен глас, сякаш витаеше между световете:
-Призори, с първия лъч на Слънцето се е родил Родопееца, Орфей. Ще прослави не само Родопа планина, цяла Тракия.
Жените впериха светли очи в нея. От венчетата на русите им глави се носеше упойващ аромат на мащерка.
-Дарба от боговете ще има. С песен ще омагьосва, със звук ще лекува, видения за бъдното ще има – нареждаше монотонно и уверено тя. - Ето – виждам майка му – в роба от лен, памук и сърма, на главата със сребърен венец. Жрица велика на светлината… молеща боговете. И баща му виждам – висок, светъл, сивоок. От тракийско потекло, от царски род е. Младенецът Орфей Родопееца ще преброди много земя, много небеса, на лира ще свири, магьосник на звука и словото ще е. Велика душа ни пращат боговете. Сабазий лично ми говори… Виждам: Калиопа води орисниците, нашепва им съдбата на младенеца, дарба в словото от нея ще има. Свише ще е надарен.
Сянка премина по лицето на земната жрица:
- Ще се пожертва той, но жертвата ще си струва. По-велик от него тракийската земя не знае… Безсмъртно ще остане сътвореното от него – тъй рече Севара и лицето и доби първоначалния си вид. Видението свърши. Жените още мълчаха и не знаеха да скърбят ли, да се радват ли. Защо доброто и злото винаги идваха заедно, не можеха да ги отлъчат в живота си – тъй вплетени като плитките на косите им, като вълната и брега…
Дела скочи, затича към близкото изворче, скрито в клонаците, наведе се и започна да разчиства бързо. Момичетата я последваха. Дела беше веща в баенето, свещенодействаше с водата и премахваше страх, уроки, магии. Идеха ли в планината, баячката все чистеше някой извор и нещо шепнеше. Жените знаеха: говори на водните духове, моли ги за закрила. Затова се вслушваха в мъдрите и поучения и я следваха.
-Момичета, чуйте сега – ручеят избистри гласа си, запя друга песен и ни благодари – рече Дела. От подскоците на водата по камъните се създаваше особен звук, приличен на говор ли, бъбрене ли, но тоя звук в равнината не можеш да чуеш, нито, ако изворът е затлачен.
Дела поде песента на Родопа, изви глас като сребърна струна, а другите и пригласяха, спускайки се по полегатата пътека.
Беше Еньовден. Водата пееше песента на Родопа. Водните духове, обитатели на изворите, тържествуваха. Природата разчиташе безпогрешно знаците… Роди се Орфей Родопееца в деня на лятното слънцестоене. Той щеше да бъде първият посветен на Светлината.
Слънчевите лъчи пронизваха гъстите букови и дъбови клони и освещаваха със златни отблясъци водата и зеленината на Тракия, докато новороденият, бъдещият магьосник на лирата, спеше в люлка от бяло платно, изтъкано от лен и памук, с везани сребърни ивици по края. Усмихваше се насън, защото знаеше, че избра тази земя, благословена от Слънцето и водата, която го очакваше да я въздигне, възпее и плени с омаята на лирата и песента.