автор: jantreya

Затварям се навътре като рана
и бавно, и болезнено зараствам.
Не се страхувам - белег ще остане.
Живяла съм, което е прекрасно.
От болката си ваех битието си,
непоносимо често до полуда.
От капки кръв изгряваха съцветия,
кошмар за всяка волна пеперуда.
Но преболява всичко и претръпвах.
Порастваше и прагът ми на болка.
По себе си, като по огън стъпвах,
по-силна с всяка нова обиколка.
Надмогвах се. Душата примирявах
с недостижимостите и пораснах.
В мига, след който знам, че оцелявам,
надявам се на глътка земно щастие.