автор: rumpel

Със шепи съм прикрила верността,
която от очите ми сияе.
Прошепвам името ти със уста,
стаила вик - безмълвен и нетраен.

...А някога ти назовах звезда
и подарих ти цялата вселена...
Не ги прие. И те, за зла беда,
осъмнаха самотни. Като мене.

Сега се къпя в нощна светлина,
изригнала от взрив на супернова.
И чакам нежност от една луна,
която ме дарява със отрова.