Добре, че в Холивуд не ме приеха,
и да се чудиш, Господи, защо?
Бях се избарал с новата си дреха –
бял потник – за „Умирай трудно” сто.
С Брус Уилис се качих в небостъргача
и казах му: – Ей ся внимавай, пич!
Ти хващаш портиера, аз – пазача,
и правим си едно каре за бридж.
Щом почнат да ни стрелят със базука,
или – не дай си, Боже! – с някой „Колт”,
натикваме злодеите в боклука! –
там им е хвърлен пъпа – по дифолт.
Направих бързи – няколко! – разкрача
в пороя от трасиращи „Дум-дум”.
И – мамицата тяхна да разплача! –
напсувах ги: – Fuck You! – с едно наум.
А гаджето ми кресна: – Шед! Пази се!
И стана сетне, квато стана тя –
нали съм пич и по душа съм хрисим,
Брус Уилис към паважа полетя.
Щом слязох спешно долу – с асансьора,
попитах го: – Добре ли си, бе пич?
Изпафкахме последното си „Боро” –
и гледам, че му няма нищо – хич!
И метнахме се в некъф хеликоптер –
и тоя хеликоптер се разби.
На мене от тогава ми е кофти! –
все питам се: – To be or not to be?”
Сега простирам потника на двора.
Играем с Брус Уилис на барбут.
И много ме е яд на режисьора,
че пак ме пренебрегна Холивуд!