автор: zebaitel

- Стоенчо, вземи детето, полекичка, че е много болничко! Хайде, че бай Михаил трябва да закара файтона обратно в болницата!
- Ела детко, ела! Моне, то изгаря направо!
- Знам, Стоенчо! Кой е докторът тук?! Внасяй го вкъщи!
Малката усеща как две големи ръце я вдигат от седалката на файтона и я понасят. Мярват се листенцата на метална порта, минават край някакъв каменен зид, където в малки ниши се мержелее нещо розово и зелено и мирише, как странно мирише, както когато мама я води на гробището да подават за тати. Дали вече съм умряла и ме носят при тати, щом мирише така, на здравец? И на още нещо мирише, на разкопана и полята леха и на окултучени доматени стебла. Толкова хубаво мирише, а така й е горещо. Големите ръце я поставят на хладно и меко, после някакви други ръце я докосват, по-малки, но също тъй внимателни, после нещо я бодва и после заспива.
- Моне, защо не го заведе детенцето направо в болницата? Искаш да умре вкъщи ли?
- Стоенчо, няма да умре, не се безпокой! Ще го излекувам! Взела съм го да си играят с Ивето и да ми помага в кухнята!
- Как ще ти помага, бе Моне?! То едва живо! И гледай какво е мънинко!
- Три години е по-голяма от Ивето! Като обикалях днес на инспекция по селата и все питах, няма ли някое подходящо дете да си взема за лятото, хем ще си го гледам като мое, хем ще ми помага по малко, а и ще платя на родителите. В Загорци ми казаха, че има една вдовица с четири деца и най-малкото е долу-горе на същата възраст, ама болничко, може и вече да е предало богу дух. Е, не беше и си го взех. Майката май не ми повярва, че ще го излекувам, но аз ще го излекувам! Да не се срещам за пръв път с малария!
- Щом казваш! Ти си докторът! Аз съм за после – и поп Стоенчо нахлупва пак сламената капела, с която работи в градината и излиза да си дополее лехите с домати, а д-р Павлова се измива, преоблича се и кани първите си пациенти да влязат, защото едната от стаите в просторната й къща й служи за кабинет. Майките влизат, заедно с децата, чува се мекият глас на докторката, уплашеният тон на майката, после пак мекият глас на докторката...В другата стая малката Дина спи, упоена от лекарството и сънува как една пчела жужи върху един цъфнал, розов магарешки трън и мирише на напечена трева.
Поп Стоенчо и доктор Мона Павлова бяха най-хубавото нещо, което се беше случвало досега на Дина. Не беше и сънувала, че може да съществуват толкова различни двама души и те да са семейство. Попът беше един от най-умните и най-работливите хора в малкия градец, и най, ама най-големият зевзек. На всичко отгоре, беше толкова запален по футбола, че не пропускаше мач на местния отбор. Градската мълва твърдеше, че както си вървял пред една погребална процесия един следобед, размахвал кандилницата и пеел молитва, видял да се задават запалянковците след мача, не устискал и пропял:”Как завършиии?” Един от аверите му запалянковци отвърнал в същия тон:”Бихмееее!”.” Колко бихмеееееее?”. „Три на нулаааааа!”. Зяпнал да пита и кой вкара головете, но усетил, че опечалените почнали да се оглеждат, аджаба, какъв е тоя друг поп в тълпата, като те са платили за един. И се отказал. А вечер, като се прибереше, сваляше расото, преобличаше се и сядаха да вечерят под асмата на двора. Ивето и Дина едва го дочакваха да се навечеря и почваха да молят: „Тате, хайде на конче! Чичо Стоенчо, хайде на конче!”. Тъй като не можеше да ги носи и двете, макар да бяха кльощаци, спазваха ред – малко Ивето, малко Дина. Едната се друсаше на гърба му на конче, другата го гонеше и викаше „дий”, а той пръхтеше, обикаляше масата, от време навреме спираше, пръцваше, и пак продължаваше. Децата се заливаха от смях, а Мона пушеше цигара, опряла пълничките си лакти на масата и го гълчеше, ама някак меко:
- Стоенчо, на какво учиш децата, засрами се!
- Моне, нека знаят, че всяка жива твар пръцка! На теб ли да ти обяснявам!
Минаха четири райски лета в дома на д-р Павлова, като житени питки с препечена коричка се отърколиха, обиколиха си нивките и дойде време Дина да започне истинска работа на село. Ивето беше порасла, братята на Дина и сестра й се изпожениха и тя вече трябваше да работи целогодишно, за да се изхранват с майка си. От общината се погрижиха, нали беше сираче, дето даже не беше виждало баща си, намериха й работа като пощальон. Макар и на петнайсет, Дина пак си беше дребничка и слабичка и се връщаше по няколко пъти да пълни чантата с вестници и писма, че не можеше да ги носи наведнъж, но поне беше здрава. Работата й хареса, за една година разучи всички фамилии и всички криви улички на селото, обикаляше за нула време от Тракаджоците до Фъртуновите и от Мамисипетков Тодор до Влайовславови. И понеже улиците бяха с огромни, тревясали тротоари, като се умореше, току сядаше на чантата и се заглеждаше я в някой цъфнал треволяк, я в накоя небесносиня пеперуда. Докато един ден, май точно на Еньовден беше, срещна едни очи, ама големи и сини, гледаха я през оградата и под тях едни устни мърдаха насмешливо! Дина се стресна и понечи да награби чантата и да хукне, но докато я повдигне, притежателят на очите вече беше до нея, и й я подаваше. Беше се понавел, защото беше един дълъг-недоснован и русият му перчем падаше над очите. И се започна една – Дина сякаш хвърчеше с тежката чанта, той я причакваше, говореха малко, той знаеше толкова много за тревите и за птиците, все не им стигаше времето, Дина се смееше весело, той не можеше да се нагледа на тъмните й къдри и на тънкото й, сякаш на струг ваяно тяло. После почнаха да се виждат и вечер, но по малко, че майка й не даваше да излиза, а братята й се усъмниха нещо. Нико, така се казваше русият, беше много отдалеч, тук беше само на гости. Разказваше й за Дунава, за някакво градче Мачин, където бил роден, говореше й на румънски и Дина се заливаше от смях, звучеше й толкова странно. И за Алфатар, където живеел сега й разказваше, за пещерата Баджалията. Пещера – Дина не знаеше какво е това, даже планина не беше виждала, слушаше го притихнала, сгушена в ръцете му и се чувстваше толкова малка, толкова размекната, и същевременно толкова защитена, че му позволяваше да си играе с къдрите й, и даже...да я целува.
Дойде септември. Една вечер, Дина не се прибра. Майка й почака, почака, па тръгна да я търси. Обиколи селото накръст, у синовете си ходи, у другата дъщеря, у всичките комшии и накрая писна на умряло. Тя нали още си беше с траура за мъжа си, та така и не го свали, очите си изплака, от Дина, ни вест ни кост. Пък и много не я търсиха – беше двайсети септември 1940, току-що беше влязла в сила Крайовската спогодба за връщането на Южна Добруджа на България. Румънците на територията на Южна Добруджа трябваше да я напуснат за четеридесет и осем часа, без имот, без покъщнина, същото, което при предната спогодба бе наложено на българите . На държавата й предстояха важни реформи и една война, която вече беше започнала, кой ще се тръшка за едно сираче!
***

Мъжът пуши, облегнат на възглавницата и много внимава да не мръдне и да събуди жената, сложила глава на гърдите му. Тъмните й къдри закриват част от лицето й, вечерният грим се е размазал и по бузите й, но кожата й е така гладка и примамлива. Не, няма време. Трябва да тръгват. Загася цигарата и лекичко я гали по носа, от челото към връхчето му. Някога, вкъщи, така я събуждаше:
- Трябва да тръгваме!
Тя отваря очи и без да каже дума става и започва да се облича. Той също. Гледа я как оправя ръба на копринените чорапи, закопчава жартиерите, нахлузва копринената рокля, тежкото палто, малката, филцова шапчица скрива къдрите й, гримът е пооправен, спуска воалетката. Той проверява оръжието си, прибира го, дългият балтон и шапката му придават вид на елегантен господин от средната класа. Тя не носи оръжие. Има само огромните си тъмни очи и финото тяло, ако трябва, ще използва тях. Неговите сини очи скриват живите си пламъчета и двамата застават от двете страни на пердето. Дълго наблюдават улицата, оживена е, не могат да си позволят да наемат стая в някоя тиха уличка, защото там е много по-рисковано. Най-после тя казва:
- Хайде!
- Първо аз, - отвръща той. – Когато завия зад ъгъла, тогава тръгваш.
Иска му се да я целуне, толкова много му се иска, но тя го поглежда умолително и той тръгва. След десетина минути излиза и тя.
Войната е стиснала Европа за гушата, Съпротивата диша тежко, макар провалът на нацистите при Курск и в Северна Африка да осигуряват две дълбоки вдишвания. Да разкрият даже пред своите, че са семейство, означава да си начертаят мишени на челата. Как можеха да знаят, че войната скоро ще свърши и ще останат да живеят в тази северна страна, ще съградят дом, но Дунава и слънцето, ех, слънцето...
***

Госпожа Никълъс пише само сутрин. Като всички стари хора и тя става рано, пие кафе, колкото и да е вредно за здравето й и сяда зад огромното си бюро, по което винаги има разхвърляни купища книжа. Книгите на г-жа Никълъс се продават, не, не са бестселъри, но се продават добре. Читателите смятат, че г-жа Никълъс има много развинтено въображение и затова всяка нова книга е различна. Г-жа Никълъс намира за изключително трудно, даже невъзможно да измисля герои и случки и затова ги взема назаем от спомените си с намерението някога да ги върне на мястото им, за да няма празноти.
Независимо от включеното на максимум отопление, на нея все й е студено. Става, за да се раздвижи и се заглежда през френския прозорец. Децата са направили два снежни човека в градината, облекли са ги прилежно в плетени шапчици и ръкавици, имат моркови за носове. Тя ги гледа продължително, докато започва да вижда един недодялан и дребен снежен човек, направен от малкото сняг, който братята й са успели да съберат и на който са сложили пробитата тенджера, в която майка им сади мушкато през лятото за капа и проскубаната метла за оръжие. Откъде моркови и ръкавички!
Завалява дъжд, отначало леко, после по-силно и снежните човеци си тръгват полекичка, макар дъждът да е студен. Шапчицата на единия се е заледила и прилича малко на тенджера, но не съвсем.
***

Г-н Стив Никълъс Джуниър дойде в София като гост-лектор на конференцията на психолозите от Европа. Темата беше много актуална – разглеждаше се влиянието на сатанинските култове върху младите хора през последните двадесет години. Оказа се, че младежите в източноевропейските страни са особено податливи на тези влияния, особено през последното десетилетие. Десет-дванайсетгодишни деца се организираха в тайни секти, нараняваха се по най-жесток начин, за да демонстрират принадлежност към някое тайно общество, веднъж проявили жестокост към себе си, вече нямаше проблем да проявят жестокост към всяко друго живо същество, включително и към собствените си родители, сякаш по този начин си отмъщаваха за липсата на внимание. Стигна се дотам, че колеги обвиниха дори Джоан Роулинс и нейните книги за насаждането на подобни влияния. Споровете бяха особено разгорещени и все пак, като тънка нишка се прокрадваше тезата за ролята на семейството – да оставим държавата, телевизията, училището, а семейството, къде е семейството?!
Конференцията не беше единствената цел на Стив Никълъс Джуниър. Беше обещал на баба си, че ще отиде до едно малко градче в родината й, която не познаваше, да не говорим, че едва разбираше езика. Нае кола и преводачка, въпреки уверенията на колегите си, че ще бъде много скъпо и в меката привечер на един юнски ден, след дълго лутане из малкото градче, позвъниха на някаква странна врата с изрязани метални листенца. По пътеката се зададе млада жена, бременна в последните месеци, изслуша ги и ги покани да влязат. Стив се учуди, че тя не ги кани в къщата, а на постланите с меки възглавнички пейки под някакви много стари лози, направени на беседка. Преводачката му обясни, че това е типично за българите през лятото – те си канят гостите под асмата, на прохлада. Стив схвана, че беседката се нарича „асма”. Пеперудите в стомаха му кацнаха на едно място да си починат и той се отпусна леко. Миришеше много особено, на нещо зелено и остро и същевременно на...на...на слънце. На Стив му беше малко трудно да свикне с ароматите. За съжаление, младата жена не знаеше нищо за предишните обитатели на къщата, купили я от техни наследници, които живеели в чужбина и гледали как по-бързо да се отърват от имота, и да си заминат. Не, нищо не било останало от тях, защото наследниците предвидливо извикали едни цигани и те изнесли всичко. „Цигани”? Преводачката обяснява дълго, накрая Стив сякаш разбира. После, младата жена се сеща нещо, влиза в къщата и излиза с един странен предмет в ръцете си – бяла, емайлирана табелка с черен надпис „Д-ръ Мона Павлова”. Стояла си на вратата, явно циганите не са се поблазнили, но те я свалили, защото никаква докторка не живеела вече тук. И едно евангелие намерили, много старо и много оръфано, и то непожелано. Жената ги подава на Стив. Той веднага изважда пари да плати, но тя се засмива. Преводачката обяснява, че му ги подарява и в никакъв случай няма да вземе пари. Пеперудите пак пърхат в корема му, може ли така?! Откъм градината се появява млад мъж със сламена шапка, избърсва окаляните си ръце в панталоните и се ръкува усмихнат. Пита жената дали гостите ще останат за вечеря, да сложи ракията да се изстудява и да набере пресни домати. Стив протестира, не, не, те ще тръгват. Мъжът и жената стават да ги изпратят. Докато вървят по пътечката покрай каменния зид към пътната врата, Стив пак усеща особения, остър аромат и вижда розовозелените петна в нишичките на стената. Не се стърпява и пита какво е. А, здравец, казва жената и посяга да им откъсне няколко стръка. Преводачката дълго обяснява на Стив, откъде идва името на цветето и как се дава за късмет, но и на погребения се носи. Стив не разбира, а и то си е трудно за разбиране – какво общо имат здравето и късметът с погребенията, а може би имат? И защо децата тук, в тази земя на аромати, ще се пристрастяват към сатанински ритуали, по-скоро биха се пристрастили към вълшебства. А може би просто трябва някой да им обясни разликата!
------------------------------------------------------------------------------------------------------------
…you live your life, as if it’s real…= живееш живота си, сякаш е истински / Ленърд Коен, „A Thousand Kisses Deep”/