Познатото нам е изтъркана страст,
А що непознато е – то е най-лично,
Човекът е роб на последния час
И вечно е жаден за дъх на различно.
А вярна любов е само онази,
Най-неусетната, дето е мътна,
Що на живота във чашата лази
И с радост натравя ме, щом я преглътна.
Затуй благодарен на теб съм, живот,
Задето в ума си те аз не побирам –
Къпеш ме в радост, в невиждан възторг,
В тъга пък ме давиш, дорде не захлипам.
Творец е за тебе божествено чудо,
А ти си оглозган пред него, неверен,
Човек вдъхновен и пиян е от лудост,
За жалост без нея е дяволски беден.
Но само във храма на тая неясност
Усещам във мене кръвта да живее,
Сърцето танцува, ръката с изящност
изписва, каквото душата ми пее.
Неразбрано, нерисувано, неясно,
Неписани, неказани слова,
Непята песен, творчество безгласно –
Във живота непонятна красота!