автор: svdonchev

Първо заглъхнаха машините, после мъжките гласове. Работниците си отидоха и на брега на язовира остана само изоставения обект, огромен скелет, сив, излъскан от теченията, а боровете сякаш се навеждаха и криеха върховете си от вятъра из кухите му етажи.
Когато всичко из строежа опустя, пристигнаха двама мъже, позастарели, скромно облечени, с пътни чанти през рамо и еднакви шапки, пазачите. Следващите няколко дни те пригодиха някак две малки стаички от многото други и заживяха. А бяха така различни. Съдбата ги бе събрала с едно нехайно поклащане на ръката и сега ги гледаше с потайна усмивка. Единият, Паско, пъргав, слаб, с коса оредяла от вечно приглаждане, нагизден зиме и лете с подарени сака, неуморно кръстосваше околността и малките му, хищни очички сякаш все го отвеждаха при изгодата. Много нахален, той често посягаше и да открадне. Беше непоправим вехтошар и скоро неговата стая се превърна в склад, с една тясна пътечка до леглото и прозореца. Да се чуди човек откъде довлича всичко това, след като летовниците отдавна бяха слезли в града и повечето хижи останаха безлюдни. Най- неочаквана обаче бе лакомията му. Ядеше без да подбира, грабеше ловко с пръсти, вкарваше залците дълбоко в устата, сякаш ги криеше преди някой да му ги отмъкне в момента на преглъщането. При всеки удобен случай вадеше бисквити или сух хляб и дъвчеше бързо. Приличаше на бит и преследван човек, издебнал миг да похапне. Нощем в кристалната, планинска тишина заедно със скърцането на пружината се чуваше и шумоленето на вестника в който пазеше огризки за дояждане. Все съветваше с пълна уста:
- Хапни, бе..подложи си, бе...какво е човек без храна...празна кутия!
Другият пазач, Тимон бе различен, скромен, честен до глупост, отнесен, с благо изражение на лицето.Често се застоявяше да мечтае зад прозореца. Докато отмине зимата гледаше снега, сивата шир на язовира, която се сливаше с мъглата, птиците които трополяха по перваза заедно с капчуците. Взираше се във всяка подробност, но не с отчаянието на болен, който се прощава със света, а с надежда. После, когато грейна пролетното слънце, Тимон тръгна по бленуваните пътеки. Спеше малко, посрещаше изгрева на брега, слънцето го осветяваше с доволно лице и прегънати колена до кротките вълнички. По обед, когато напичаше най- силно, той се криеше в хладните кътчета на гората, кръстосваше пътечки с оголени коренаци, срещаше сенчести поляни сред боровете, катереше стръмнини и ровеше в пробудените мравуняци. Понякога така се захласваше, че забравяше да слезе до стаята си в строежа, за да хапне. Прибираше се точно преди да се е стъмнило само за да се подслони и нетърпеливо да изчака следващия ден. Паско го посрещаше, седнал на самотна вечеря, с кърпа на коленете и с пълна уста:
- Хапни, бе...подложи си, бе човек...пфууу...угоди си на душичката!
Тимон се смееше добродушно, но не си угаждаше на душичката. Живееше скромно, задоволяваше се с малко и всеки месец, ходеше прилежно до пощата, да изпрати по- голяма част от заплатата на дъщеря си и да я чуе по телефона, защото така и не свикна с мобилните апарати. Някак тихомълком се гордееше, че й помага и все си обещаваше:
- Когато дадат отпуската...ще отида до града, да си поиграя няколко дни с внучето!
- Който има деца...да си ги гледа...аз на моите съм им казал....дотука бях...вече самички!- отговаряше на това Паско и тръгваше на мрачна обиколка около бунгалата.
Отпуската на Тимон се отлагаше във времето и той ходеше рядко до града, но само за да си купи хартия и моливи от някоя книжарница. Рисуваше скришом по време на разхоките си той или редеше думички с красив почерк, а вечер четеше бележките си на лампа и ги криеше под дюшека. Често го виждаха седнал на парче земя врязана в язовира, с осветено от слънцето лице, да се взира някъде отвъд залетите от водата ливади, да гледа с часове просеките в гората, изсечени за писта през зимата, сякаш очаква завръщането на близък човек оттам. Не се нуждаеше от нищо, не се вълнуваше и от случайни приказки за жени. А те се появяваха, макар и рядко. Паско водеше камериерки или някоя готвачка от хотела на хълма. Идваха по мръкнало в тих смях и шепот, като хора, които се прибират от забава, гонеха се, лудуваха, правеха любов и после си говореха до сутринта. Тогава започваха разправиите. Ставаше ясно, че Паско, доскоро страстен и похотлив е обещавал подаръци или пари, шепнел е красиви думи и остроумия. На сутринта, заедно с изпомачканите чаршафи и сгънатите, женски дрехи, слънцето осветяваше и лъжите му. Някои жени се обличаха и бързаха да си отидат, достойни въпреки унижението, други не се отказваха и крещяха, а гласовете им кънтяха из етажите и асансъорните шахти. Скоро, смазани от неговата наглост и безразличие, си отиваха, а същата вечер в кухнята, насред пара, мирис на запържено и трополене на тигани, проклинаха безработицата в тоя край.
- Наобиколи ги и ти булките бе, човек...притисни ги....изкарай им въздуха...!- казваше Паско на Тимон разпалено – Обещай им, думичка им кажи....и ги гледай как скачат ....като скакалци!
Клатеше глава със срамежлива усмивка Тимон.
- А?...Не искаш?...Не можеш така?...Чувства търсиш ти, нали, дяволе...да си говорите сладко на брега...ръцете да си държите...в очите да се гледате...ти да рисуваш, пък тя да въздиша, нали...нежна душичка си ти, Тимоне...ама те, такива нежни души като тебе...поети...много патят, да знаеш....ставай да ядем...какво?...не си гладен?...подложи бе, човек....подложи, бе...Господ хляб ти дал ...и уста ти дал да го ядеш, пък ти....не съм гладен...тегло...тегло те чака с тая нежна душа! – негодуваше Паско. Скоро потънал в приготовления за вечерята, се чуваше как сърдито нарежда от стаята си:
- Така ще я карам аз...ще ям, когато има...ще си пийвам честичко, но с мярка...и жените ще гоня... където и да ги срещна...пък ти гледай вълничките...изгаряй на слънцето, скитосвай горите като безделник...рисувай си картинки, дето никой не ги поглежда, или пък стих, напиши...и бягай от жените, да видим какво ще сънуваш!?
Един следобед Тимон се върна от пощата бял като платно, приведен, смазан. Залиташе сякаш е пил, влезе тихо в стаята си без да проговори и не излезе оттам, нито запали лампата когато падна мрака. Сутринта остана в леглото, рошав, с набола брада, гледаше слънчевите квадрати по тавана и мълчеше. Не тръгна и на обичайната си разходка въпреки хубавото време. С вроден усет, Паско разбра, че се е случило нещо лошо. Идваше често до стаята на Тимон, влизаше, оглеждаше подозрително, взираше се в лицето му, предлагаше храна, масаж, хапче за кръвно, всякаква помощ. А Тимон лежеше, махаше за отказ с бледа ръка и все гледаше през прозореца, към небето и малките бели облаци, които се превъртаха с разнищени краища и преминаваха бързо. На третия ден, вече съвсем предаден, с хлътнали очи и бяла брада, той разказа за нещастието си на Паско. Изпратил парите на дъщерята както винаги и се обадил за да чуе гласът й, смесен с детските подвиквания на внучето. Само че този път тя се разкрещяла с цял глас в слушалката, проклинала съдбата, отказвала се от баща си, който бил хитрец, опитвал се да изглежда загрижен, но нехаел за единствената си дъщеря. Не искала повече за баща такъв безхаберник, егоист, който си угаждал на всички прищевки, ходил като психично болен, понякога рисувал, друг път пишел стихове или кой знае какво, криел се из планините, гледал слънце и вода, или така казвал, докато преследвал похотливи туристки из куророта. Не признавал никого от близките си, нехаел и за собствената си, родна дъщеря, а тя изнемогвала от ядове при отглеждането на детето и се превърнала в истинска самотница. Какво като изпраща пари, крещяла тя в слушалката, то всеки може да изпрати някакви пари за да замаже очите на някого. Така казала, а Тимон само прошепна „ Какви думи ми наговори тя, Паско...какви думи..а аз всичко за нея...все да изпратя!” Обърна се Тимон на другата страна, зави се с одеялото и утихна. Изправи се Паско, твърд и решителен, убеден в правотата си човек, излезе от стаята и вече на прага се обърна, погледна неподвижния гръб на Тимон, бялата коса, разрошена от лежането, прегънатите колене под завивката, отчаянието на ръката, бяла и простряна. „ С гледане на красота...с писане и с изкуство до тук се стига” – си каза Паско и тропна вратата.
Влоши се състоянието на Тимон. Полежа два дни или три, все така неподвижно, с очи, които покорно и кротко гледаха към прозореца. Не поиска нищо, от нищо не се оплака, не прояви интерес към храната, не се изправи да види първите каравани, които пристигаха с пролетното затопляне и намираха местата си по брега на язовира. Прекърши се нещо в него, отслабна тялото му, примири се душата му. Рухна човекът след разговора с дъщеря си. Скоро спря да споделя и да се движи, а Паско, седеше на столче до леглото му, гледаше го с часове как премигва, без да се интересува от нищо и все не можеше да проумее как за няколко часа човек може да стигне до подобно състояние. Накрая Тимон се обездвижи от някаква парализа и Паско извика линейка. Разбра се, че са го отвели в близка болница, но легнал в тясното легло, обграден от преминаващи сестри, разсеяни санитарки и всякакви други посетители, Тимон си останал без подобрение. След няколко седмици в болницата станало ясно, че не ще може да изпълнява задълженията си на пазач.
Една хубава сутрин пред вратата на строежа спря мъж с две раници и друг ръчен багаж. Слънцето се издигаше в сутрешната прохлада и оцветяваше спокойните води на язовира, лодка с дълги гребла излезе от изпаренията, ленив рибар замахваше вяло с въдицата и кордата му блясваше като паяжина. Някъде отстрани по склона над плиткия залив, трополяха звънци, едри крави стояха замислени над свежата трева, беше хубаво, миришеше на бор и на пролетна зеленина, горе пред последните хижи, момиче редеше цветни ризи по простора, а млад мъж дялкаше дърво върху дънера и я закачаше с весел глас. Пристигналият влезе уверено в строежа, премина спеканата кал и приближи входа. Паско, чул скърцането на врата, бе излязъл, стоеше с ръце на кръста и го посрещаше. Забеляза, че новодошлия не обърна внимание на гледката, не се захласна по красотата наоколо, не погледна язовира, нито поляните, нито гората. Това му направи добро впечатление, сериозен е човекът значи, не е вятърничав като Тимон.
- Добре дошъл!- каза бодро Паско.
Новия изкачи стъпалата, остави раниците с въздишка, усмихна се и протегна ръка. Имаше хубави зъби, бели и остри:
- Чист въздух...пък ме умори изкачването!- каза и се огледа, после кимна към багажа си.
- Викам...да направим една закуска...две торби домашна храна съм донесъл!
Кимна очарован и Паско, засмя се искрено, оживи се, погледна към новия колега със симпатия.
- Така..така...да си подложим, братко...пък после...като е пълен корема...и дяволът не е толкова черен!- каза и се наведе щастлив, да помогне с багажа.
Влязоха с весел, мъжки смях, навън слънцето се издигна, напече цялата тази ширнала се красота, а долу в близкия град, добрият, стар пазач Тимон лежеше болен и внезапно остарял.

К Р А Й