Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: DarkLady
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 14041

Онлайн са:
Анонимни: 434
ХуЛитери: 1
Всичко: 435

Онлайн сега:
:: LeoBedrosian

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Февруари 2023 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаСтуд в Мадрид (Скучен роман за съдбите на шепа добри хора) 1.
раздел: Романи
автор: petia_bozhilova

(Седем години по-късно)

ПЪРВА ЧАСТ
I
Ивана

–Чакай да ти извадя стълбичката!- извика Ивана от кухненския бокс.-Шкафът е висок, няма да стигнеш бутилката.
–Ти само ми кажи коя е моята!-ухили се Росен и пусна котката на пода.-Аха, ето я, в дъното! На етикета пише„ Роско 1995“ Охо-о, от годината на раждането ми!...
–Дай да я избърша-мушна се Ивана пред него с кухненската кърпа в ръка.- Седемнайсет години седи там, сигурно е потънала в прах.
–При тебе прах и за лекарство да потърси човек, няма да намери, лельо Ваня. Виж, ракия има...За всеки гост и за всякакъв повод.
–Ти недей!-врътна глава дребната, побеляла женица и гордо изпъчи закръгленото си коремче.-За всеки няма, но за моето момче-винаги! А и поводът си го бива! Малко ли е единствено теб от целия техникум да приемат в тринадесет университета в САЩ!...
Росен свали с лекота пълната десетлитрова стъклена дамаджана и я понесе към трапезарията. Фрося се мушна между краката му, скочи пъргаво на нейното любимо кухненско диванче и се сви на кълбо. Ивана заситни след него, като не спираше въодушевената си тирада:
-Тук я сложи, на кухненския плот, аз след това ще си я разлея с фунията по шишетата...Днес обеща да кажеш кой Университет си избрал, нали? Затова тази вечер ви искам тук, при мен! На тържеството в ресторанта няма да дойда, да не ви го развалям с траурните си дрехи, но тук ще си пийнем с...
–Тържество няма да има, лельо Ваня!-прекъсна я тихо, но твърдо Росен.
Жената млъкна с вдигната ръка и цяла се извърна към него. Кухненската кърпа увисна в ръката ѝ като бяло знаме.
Големите кафяви очи на младежа гледаха някъде през прозореца, плувнали в необичайна за тях влага.
–Никъде няма да заминавам!
Той я гушна като малко момиченце, след това е отблъсна лекичко и с три крачки стигна външната врата.
–Ще си остана тук, при теб! Не ме ли искаш?-долетя гласът му от стълбището и външната врата хлопна.

Ивана се свлече на стола и избърса потното си чело с кърпата. Вярно беше, значи онова, за което тихото гласче в нея я бодваше от месец насам. Детето не можеше да замине. Въпреки, че издържа приемните изпити с такива резултати, че самото то не можеше да повярва, а цялото училище зажужа като кошер. Въпреки, че Бай Марин, пощаджията, всеки ден звънеше и оставяше пликове с проспекти на десетки университети в САЩ и Европа, които канеха техния Dear Rossen да се запише в тях. Проспекти, които той прелистваше на две на три с неговото: „Те да не мислят, че тук нямаме интернет и не мога да видя какво предлагат...“, а тя събираше грижливо, редеше във витрината и ...оплакваше. От радост. От майчина гордост. От мъка, че чичо му Илия вече не можеше да го види. От безпокойство, което при всеки нов плик я стягаше в гърдите, защото, макар, да не разбираше езика, виждаше цифрите. А цифрите показваха категорично, че въпреки стипендиите и помощите, предлагани в тях, от бъдещия студент се очакваха да заплати няколко хиляди долара годишно за обучението си.А бъдещият студент беше непълнолетен и нямаше право на всякаква работа. Той имаше право само да държи всякакви изпити и да смайва света с познания и умения по математика.Тях законите на обществото нямаше как да забранят...
–Мусаката!
Гласът ѝ отекна в стаичката и Фрося отвори очи и седна на задните си лапи.
Ивана и преди си говореше на глас, но след смъртта на Илия това се превърна в навик. Говореше на котката, на телевизора, на печката. На самотата.
Скочи от стола, излезе на остъклената тераса, където беше готварската печка и отвори вратата на фурната. Лъхна я парещото ухание на домашни картофки, прясно месо и свежа чубрица. Мусаката беше почти готова. Заля я с яйчената смес, изключи нагревателя, сложи таратора в хладилника и наплиска изпотеното си лице със студена вода. Каква жега! Беше още април, а хората в града тръгнаха по къси ръкави и сандали.
– А в Мадрид е зима!-каза тя на примижалата насреща ѝ Фрося.-Мара казва, че сутрин намират скреж по колата...И времето се обърка като живота ни.
Плъзна поглед навън през светещото от чистота стъкло на прозореца. Погледът ѝ срещна познатия до най-дребния детайл изглед: насрещният сив панелен блок, брат-близнак на техния и старите, леките коли на обитателите, повечето стари и очукани, сблъскани там, където преди се зеленееше градинка. Блоковете бяха четиридесетгодишни, работнически, строени по времето на соца, когато заводът работеше на пълен капацитет, а продукцията му се изнасяше с влакови композиции. Сега само няколко смокинови дръвчета, доскоро пазени от комшийката баба Слава, радваха окото. И нея я нямаше вече и сега тумбата хлапета на циганските семейства, които населяваха старата общинска къща между двата блока, обираха плодовете съвсем зелени...
Ивана въздъхна и пипна една от купичките с крем карамел, които беше извадила преди час от фурната. Трябваше да изстинат още малко и тогава щеше да ги прибере в хладилника.
– Да ме пита човек защо продължавам да готвя толкова много ядене, Фроска.-помилва тя котката, която беше скочила от дивана и се търкаше в краката ѝ.-Една дУша, една круша, казваше мама, нали и тя беше вдовица като мен. Всяка вечер си казвам, че на другия ден няма да пипна нищо в къщи, само ще лежа пред телевизора, а на другата сутрин скачам в 6 ч. и почвам...Е, днес готвихме за твоите стопани уж, да видим кой от тях ще дойде довечера...
Седна на дивана с Фрося, пусна телевизора и прехвърли каналите. По единия даваха уличните протести, по други-несвършващите сериали, по третия- предаването за живота на лъвовете, което следеше, но днес не искаше и да погледне. Натисна нервно копчето на дистанционното и екранът на стария телевизор угасна.
Кукувичката на големия, стар стенен часовник, който нейните родители им бяха подарили в деня на сватбата, изкука три пъти над главата ѝ.
–Знам, мамо!-вдигна тя очи нагоре, сякаш говореше на покойната си майка –Цели два часа имам още, докато стане 5!
В пет следобяд излизаше, прибираше от детската градина сестричките на Росен и трите заедно отиваха в магазинчето при мама Таня.
Вдигна възглавничката, затоплена от тялото Фрося и взе от там големия Таблет, подарък от колегите в училище за нейната шестдесет годишнина. Включи Скайп и като видя, че Марето е на линия, изпрати една усмихната емотиконка за поздрав. Мара веднага позвъни, сякаш седеше на компютъра и чакаше:
–Здрасти, мамо! Как си? Сама ли си?
–Добре съм, Маре - отговори бодро Ивана.-Седим си тук с Фроска и решихме да питаме теб знаеш ли защо нашият Роско няма да замине да следва...Тоест, мисли, че няма да замине, защото още не ме познава достатъчно като че ли...
Когато изключи таблета, минаваше четири. Отметна спящата Фрося от коленете си и се изправи. Главата ѝ бучеше, тилът ѝ тежеше като олово, а гърлото ѝ дращеше. Грабна каната с вода от масата и изпи две чаши една след друга. Влезе в кухненския бокс нареди купичките крем карамел в хладилника и лъсна до блясък мивката. След това грабна кухненската кърпа и започна да бърше светещите от чистота чаши във витринката. От малка беше така, всички болки и грижи лекуваше с работа. С работа и грижи към всички около нея. Сега ѝ беше останала само Фрося и кухнята.
–Този път май няма надежда, миличко-изохка тя към котката, която я беше последвала в бокса и се търкаше в краката ѝ с такова усърдно “мррррр“, че цялата вибрираше от него.-Кризата е стегнала здраво и Испания. Марето е трети месец без работа...Обектът, който строи Делян, е на привършване, а нов, както изглежда, няма да има...Как да поискам помощ за Роско, като те самите едва се крепят...
Ивана вземаше чашите една по една и ги триеше яростно с бялата кърпа, сякаш бяха лампата на Аладин всеки момент щеше да изскочи някой добър и услужлив дух . Чашките обаче се върнаха мълчаливо във витрината и никой не дойде на помощ...
Ивана се върна в трапезарията и впери поглед в снимката на Илия на стената. Последната му снимка, направена преди година, няколко дни преди леката кола на препускащия със 120 км в час разносвач на вестници да го убие на място на пешеходната пътека пред блока.
–Добре ти е на теб, нали?-извика тя в отчаянието си.-Легна в земята и ме остави, когато най-много ни трябваш тук!
В този момент кукувичката изскочи на пружината си, за да обяви послушно, че е минал още половин час. Голямата дървена кутия на часовника изскърца, наклони се на една страна и се свлече на кухненския диван пред смаяната жена. Кукането на кукувичката потъна във възглавничката и секна. Котката измяука сърдито, мушна се под масата, хвърли се на дивана и заби нокти в гърба на тежката кутия.
–Чакай!
Кротушанката Фрося, учудващо оглушала за виковете ѝ, ръмжеше и драскаше с нокти по дървото, опашката ѝ стърчеше ядосано като четката, с която миеха стъклените шишета. В мига, в който Ивана успя да заобиколи масата и посегна да хване разяреното животно, то се претърколи и тупна на килима заедно с възглавницата и кутията.
–Само да си ми счупила часовника, така ще те...
Млъкна и замря така, права до масата, с ръце, протегнати в празното и очи, вперени в жълтиците. Трите жълтици, останали от пендара, който нейната баба ѝ беше вързала на шията в деня на сватбата. Когато Мара тръгна преди 7 години за Мадрид, Ивана опита да направи както баба си навремето, но дъщеря ѝ енергично се възпротиви. Не искаше сватба, дори бяла рокля не облече. Продадоха няколко от жълтиците, тя пъхна парите в чантичката от дънков плат и това беше всичко. Последните три жълтици Илия залепи за гърба на часовника с лейкопласт, кукувичката да ги пази от крадци...
Ивана седна на килима и замилва жълтиците с пръсти, както преди милваше гъстите коси на Илия. Една от жълтиците беше паднала върху снимката на Мара и Делян, ухилени до ушите. Над тях светеше надпис „Мадрид- Барахас“ Първата снимка, която дъщеря им беше изпратила от Испания и която от седем години насам седеше на часовника и правеше компания на кукувичката.
Милата тя, сякаш усетила мисълта ѝ, закука във възглавницата. Нищо му нямаше на часовника, слава Богу! Здрава направа беше той, стара, не като сегашните.
Ивана скочи пъргаво, сложи грижливо кутията на дивана и пъхна златните монети в чекмеджето под телевизора. Беше пет часа и трябваше да отиде до детската градина, да прибере близначките.
Взе снимката на Мара и Делян, сложи я на масата и впери поглед в портрета на Илия, който ѝ се усмихваше широко от стената. Подсмръкна и избърса с престилката сълзите си, потекли по двете ѝ бузи.
–Разбрах те, мило мое другарче. Ще взема жълтиците и ще отида в Мадрид при децата... Щом с помагате от горе с мама, ще се справим, ще ги умножим... Роско ще замине да учи.


Публикувано от alfa_c на 20.06.2013 @ 14:58:08 



Сродни връзки

» Повече за
   Романи

» Материали от
   petia_bozhilova

Рейтинг за текст

Авторът не желае да се оценява произведението.

Р е к л а м а

08.02.2023 год. / 05:33:47 часа

добави твой текст
"Студ в Мадрид (Скучен роман за съдбите на шепа добри хора) 1." | Вход | 5 коментара (13 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Студ в Мадрид (Скучен роман за съдбите на шепа добри хора) 1.
от Tsveti (violetcv@gmail.com) на 20.06.2013 @ 17:45:40
(Профил | Изпрати бележка)
Ами, никак не изглежда "скучен" романа ти, Петя, направо даже обещаващо започва, чакам с нетърпение продълженията, ще те следя, да знаеш!:)


Re: Студ в Мадрид (Скучен роман за съдбите на шепа добри хора) 1.
от petia_bozhilova на 21.06.2013 @ 09:10:19
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря ти, Цвети! Ще пиша и заради теб:)
Сложих думата скучен в смисъл без сензации.
Поздрави!

]


Re: Студ в Мадрид (Скучен роман за съдбите на шепа добри хора) 1.
от Tsveti (violetcv@gmail.com) на 21.06.2013 @ 10:25:31
(Профил | Изпрати бележка)
И според мен не трябва да я махаш, мен лично ме провокира, не знам за другите. Ще чакам другите части, Петя!

]


Re: Студ в Мадрид (Скучен роман за съдбите на шепа добри хора) 1.
от suleimo на 20.06.2013 @ 17:56:40
(Профил | Изпрати бележка)
Поздравления и тук!
Следя те с интерес :)


Re: Студ в Мадрид (Скучен роман за съдбите на шепа добри хора) 1.
от petia_bozhilova на 21.06.2013 @ 09:11:33
(Профил | Изпрати бележка)
Много ти благодаря, Дани!
Поздрави от мен и Мяо Син :)))))!

]


Re: Студ в Мадрид (Скучен роман за съдбите на шепа добри хора) 1.
от Milvushina на 20.06.2013 @ 18:13:17
(Профил | Изпрати бележка)
Забелязала съм, че не за пръв път пишеш за емигрантите в Испания. Без да съм запозната предполагам, че историите са базирани на личен опит. Това ги прави вълнуващи.

Един съвет от мен: недей да слагаш думи като скучен в заглавието на роман. Това е хммм, какво беше. Мейозис?? Обаче читателят си казва, че ако е скучен, защо да го чете. :) Иначе подвеждаш. ;-) Трудностите, с които се сблъсква едно обикновено семейство зад граница може да са повтаряеми, но не бива да бъдат наричани скучни, особено в заглавие. Нали ме разбираш? :)

Поздрави, ще следя нататък. :)


Re: Студ в Мадрид (Скучен роман за съдбите на шепа добри хора) 1.
от petia_bozhilova на 21.06.2013 @ 09:21:14
(Профил | Изпрати бележка)
Много ти благодаря, Милена!
Явно сбърках с думата „скучен“, махам я. Исках да кажа, че героите ми са обикновени хора, че в романа няма да има сензации...
Поздрави!

]


Re: Студ в Мадрид (Скучен роман за съдбите на шепа добри хора) 1.
от Milvushina на 21.06.2013 @ 10:27:08
(Профил | Изпрати бележка)
Аз гледам на въпроса така: четенето на книги в свободното време е занимание за мислещи хора, нали? Читателите четат, за да бъдат провокирани. Искат вниманието им да бъде приковано, искат да научат нещо от историята ти! Най-лошото за един автор е не да не бъде четен, а да го четат и да си кажат, че е било загуба на време.

Заглавието ти подава първия сигнал към читателите. Студ в Мадрид е достатъчно. :)

Та, това е принципно положение. Само моето скромно мнение на лаик! Успех с продължението. :)

]


Re: Студ в Мадрид (Скучен роман за съдбите на шепа добри хора) 1.
от petia_bozhilova на 21.06.2013 @ 21:25:37
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря ти, Милена! :)

]


Re: Студ в Мадрид (Скучен роман за съдбите на шепа добри хора) 1.
от anonimapokrifoff на 20.06.2013 @ 18:39:43
(Профил | Изпрати бележка)
Увлекателно пишеш, а "скучен" го махни.


Re: Студ в Мадрид (Скучен роман за съдбите на шепа добри хора) 1.
от petia_bozhilova на 21.06.2013 @ 09:22:03
(Профил | Изпрати бележка)
Махам го, Анониме!:)))))
Поздрави!

]


Re: Студ в Мадрид (Скучен роман за съдбите на шепа добри хора) 1.
от joy_angels на 21.06.2013 @ 10:37:02
(Профил | Изпрати бележка)
Две неща, Петя:
- "Студ в Мадрид" е достатъчно. Другото е заигравка за ученически тефтери.
- Ако търсиш широка читателска аудитория (както разбирам от подтекста на един коментар) - помисли дали трябва да публикуваш всичко в нета.


Re: Студ в Мадрид (Скучен роман за съдбите на шепа добри хора) 1.
от petia_bozhilova на 21.06.2013 @ 21:31:53
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря ти, Радост!
За думата скучен разбрах, в другия откъс ще я махна:)
Публикациите в нета са най-бързият и удобен начин написаното да бъде прочетено от българите, пръснати по света. Получавам писма от нашенци вКанада, САЩ, с едно кликване влизат и четат.
Поздрави!

]